начин бе залепена книгата. Постепенно цялото съдържание на записките, настанило се в мозъка му, натежа като нещо действително преживяно. Дори надничането през релинга към книгата сякаш се повтаряше. И жената, която се олюляваше край релинга на високо токовите си обувки, в нелепата бална рокля като че ли също по-отдавна лежеше в сетивата му, не отпреди час.
— Моля ви — заекна тя плачливо и не се готвеше да му прави скандал, но той я прекъсна:
— Погледнете там! Внимателно, да не паднете! Виждате ли нещо?
Тя послушно се наведе над релинга, отвърна без изненада:
— Книга.
— Значи, книга, а?
— Мисля, че е ваша.
— Сигурно, щом е на моята яхта. Но какво прави там?
— Не зная. Моля ви, имате ли тук тоалетна?
— На левия борд зад каютата — изръмжа той, сърдит на глупостта й. Нима можеше така да се реагира на толкова противоестественото поведение на една книга?
Измъкна от лодката тръбната мачта, за да отблъсне или извлече книгата, и само с крайчеца на окото си зърна комичното гейшенско ситнене, с което младата жена се отправяше към тоалетната в дългата и тясна чужда рокля.
Книгата леко се отлепи, но пак се върна към стената на яхтата, привлечена от невъзможен магнит. Да, и това го имаше в записките! С мачтата обаче не можеше да се направи нещо повече и той потърси чепаретата си. И едва по-късно щеше да си спомни, че бе ги извадил направо от непознатата му лодка, с увереност, която доказваше, че сам ги е сложил там. Една от многобройните кукички бързо закачи платнения кант на книгата и ловко я пльосна като писия на борда. Беше добре подвързана, с ефектна корица, но той не побърза да я вдигне, защото отдалеч прочете името си, написано с кресливо ярки букви над заглавието.
Когато спътницата му в тая мистериозна ситуация се върна — някак много смутена, а за какво толкова се превземаше, всеки има нужда от тоалетна! — той протегна книгата към нея.
— Одеве казахте, че била моя.
Тя не я пое.
— Чела съм я.
— Как сте я чели, като аз никога през живота си не съм писал такава книга! — изкрещя той и тя отстъпи пред освирепелите му над настръхналата брада очи.
— Моля ви, моля ви!
— Какво ще ми се молите! Няма ли най-после да ми кажете защо сте тук!
Тя отстъпи още няколко крачки, позалитна в теснотата на полите си. Уплахата й го накара да се овладее.
— Прощавайте, ама съвсем ще се побъркам! Тука стават едни неща…
— Да, да, и аз нищо не разбирам — побърза тя да се съгласи. — Извинете, моля ви, не знаете ли къде са моите дрехи?
Въпросът й му се стори толкова неуместен, че той едва не изрева:
— Сигурно където са и моите. Вървете на палубата, нали ви казах там да стоите!
И сам хукна към тоалетната, защото онова, което преди бе го подгонило от общото легло след необикновеното събуждане, замлъкнало насред бъркотията, сега изведнъж проплака за отдушник.
Тоалетната също го посрещна с изненади. Тавичката под огледалото беше претоварена — луксозен сапун, шампоан, чуждоземна четка за коса, кремове. До пешкира висеше красива дамска хавлия в бледозелени и лилави шарки. Защо се правеше тази идиотка, че нищо не знае, като е домъкнала на яхтата му всичките си джунджурии!
Изведнъж обаче разбра и защо тя се върна толкова смутена — не бе се справила с клозетния автомат. Той издърпа последователно двете ръчки, водата хукна водовъртежно надолу и почти веднага изплува обратно. Е, да, щом както го пишеше в записките, центърът на гравитацията се е преместил в самата яхта, това можеше да се предвиди.
Съзнанието му вече настояваше за примирие или поне да не се блъска така сляпо в неизвестностите, да прогледне за възможната им логика. Той се повлече към палубата, а като наближи свилата се зиморничаво в шезлонга жена, извътре го облъхна милозливото чувство, че идва при другар в бедата. Най-малко това прекършено глуповато създание би могло да бъде виновно за положението им. Седна край разположената на дъските трапеза, взе радиокасетофона и го включи — със същата увереност, с която извади чепаретата си, а апаратът беше му непознат. Уверен бе, че и нищичко нямаше да чуе, на нито един от вълновите обхвати, макар упорито да ги обходи милиметър по милиметър. Рече:
— Какво ще кажете за тази картина?
Тя плахо отметна дългите си черни коси.
— Като че ли съм я виждала някъде.
— Аха! Книгата сте чели, картината сте виждали…
— Моля ви! — рече тя за кой ли път, а необикновено едрите й тъмни ириси плувнаха в сълзи, станаха още по-бляскави.
— Добре де, не помните ли поне откъде се познаваме?
Тя отвърна, сякаш не беше сигурна или премълчаваше нещо:
— Идвала съм на ваши лекции.
— Физичка ли сте?
— Биоложка. Но имам приятелка, ваша студентка.
— Значи се интересувате от физиката? — изпълни се той с подозрение. Защо тогава висящата в пространството книга не бе я изненадала?
Наля си от уискито, помириса го със същото подозрение — уиски си беше, и се задави от лютивата му топлина.
— Да ви сипя ли?
— Не, не, почти не пия — кой знае защо пак се изплаши тя, после добави като в самозащита: — Аз съм съпруга на един биофизик.
— Аха! Кхъ, кхъ — задави се той сега пък от чутото име. Какво по дяволите бе правил с жената на този уважаван от него колега! — Не помня, сигурно отскоро сте женени.
— От една година.
— Не, имам чувството, че някъде по-отдавна…
— Може би сте гледали филма „В началото на пролетта“, аз играх в него.
Той се усмихна.
— Артистка значи? — с подтекста: Това обяснява поне лекомислието ви. — Вижте какво, така и така някой или нещо ни е събрало на яхтата ми, принудени сме заедно да си припомним някои неща.
Тя гъсто се изчерви, решила навярно, че той има предвид станалото между тях, и успя да го доразсмее.
— Слушайте, идете най-напред в каютата. В кухненската ниша ще намерите каквото е необходимо за по едно кафе. Но пестете водата, не се знае колко още ще бъдем тука! И никакви паники, никакви истерии, чувате ли? Ще ме слушате, иначе ще бия!
Тя застина в опита си да се вдигне от шезлонга.
— Как ще ме биете?
— Така! Едва Отскоро почнах да се упражнявам да бъда добър, та още мога да бия.
Изрече го, а насред думите си усети, като спомен и като копнеж, че някога е бил добър и великодушен, и справедлив към хората, без да се насилва.
Тя разбра шегата, но уплахата й не се разсея, и сякаш поиска да го отклони от лошите му намерения:
— Не, не, вие сте добър и почтен човек. Всички ви познават.
— Добре, че поне вие ме познавате! Хайде, умирам за кафе!
Трябваше, разбира се, сам да го свари, той бе домакинът, но се налагаше да съживи тази жена, ако искаше да не му пречи. И да внесе ред в пребиваването им тук, та да може да се заеме с тая мистерия
