от него. У Айнщайн има едно понятие „жесток експеримент“…
— Знам го — смръкна тя вътрешните си сълзи.
— Браво! Начетено момиче!
— От вас съм го чувала.
— Е, добре, значи — паметливо момиче! Представете си тогава: една чужда цивилизация ни е захлупила в малък гравитационен похлупак и ни е откъснала от света, та да ни изучава в изолирани условия, както го правим и ние в лабораториите си. Или не — развесели се той още повече, защото у нея отново се надигаше красивият гняв. — Може би случайно сме попаднали в някакъв шлюз към антисвета или към паралелния ни свят и сега неусетно се носим нататък. А най-вероятно е някоя летяща чиния, минавайки оттука, да ни е харесала, опаковала ни е в това загадъчно кълбо от светлина и сега ни отнася като експонати за тяхната зоологическа градина.
— Не знаех, че се занимавате и с научна фантастика.
— Всичко, мила Алфа, всичко непознато, в което си блъскаме мозъците, е фантастика. Пак у Айнщайн има една мисъл: Най-прекрасното, което можем да преживяваме, това е тайнственото, загадката…
Тя го прекъсна с огрубяло нетърпение: „Знам я!“
Но съществуваше ли някъде пиян човек, способен да изтърпи такова прекъсване?
— Ето че и това знаете! Да, съпругата е длъжна да помни какво й е казвал мъжът й.
— Мисля, че го има като мото в книгата ви „Край люлката на истините“ — озъби му се тя.
— Книга, каквато също не съм писал.
— Друг ли ви пише книгите?
— Не ставайте зла! В моя мозък е същата бъркотия. Ето, като казахте сега заглавието… Може и да съществува такава книга, всичко вече ми се струва възможно.
Алкохолът по пиянски изби в очите му, загледани в жълтеникавото дъно на опразнената чаша. Засили потребността му да прегърне тази жена или тя него да прегърне, да се скрие в скута й от своята изнемога пред чудовищното безредие, настъпило така внезапно в спокойния му живот.
— Алфа, аз не ви излъгах одеве, когато казах, че много съм ви обичал. Целият го чувствувам, въпреки че не мога да го обясня.
Тя храбро го изгледа, но то бе опит да възпре надигащата се опасност.
— Бях влюбена във вас, наистина. Заразих се от общата лудост на студентките ви. Не мислете обаче, че искам да ви гледам и по бели гащи. Нали така ми казахте, когато дойдох в кабинета ви!
— И на вас ли? — смая се той. — Ех, майка му стара, такова момиче да изтърва!
И се надигна от дъските. Искаше да отиде за вода, но тя не го разбра.
— Това нищо не значи! Не си въобразявайте, че като сме сами тука…
— Доколкото си спомням, вече бяхме заедно, нали?
— Да, все гледате да ме унижите!
— А! Унижение ли беше? Та аз тогава за вас не бях аз, нали? Беше просто недоразумение. Следователно можем да го забравим. Да го забравим, Алфа — хвана се той отново за шишето. — И да потърсим новото начало. Или оная котва в бордовата книга, която в някакъв луд час е завързала сърцата ни.
Тя не прие наздравицата, още се надяваше да го отклони.
— Олга жена ви ли е?
— Приятелка. Но без особено значение. Приемете, че вече съм скъсал с нея. Иначе съм разведен и съм добра партия. Ама какви ги дрънкам! — извика той внезапно и се изстреля от мястото си към нея. — Та аз съм женен и съм женен за вас! Ей там го пише. И като съпруг…
Тя изпъна отбранително ръце пред себе си.
— Не понасям пиянски приказки!
— О, мила, една съпруга трябва да се научи да понася!
Тя извика „Махнете се!“, но той бе уловил вече протегнатите й ръце, издърпа я от шезлонга, хвърли я на гърдите си, неотмерено силно стисна кръста й.
Тя се изви назад, отказвайки му целувката, и той захапа щръкналото пред устата му поло. Тялото й се вцепени от изненадалата го болка. Той напипа мекия пояс на панталоните й, а звукът от скъсването му, докато го смъкваше надолу, оглушителна изстърга в кошмарната тишина.
— Гледат ни! — изхлипа тя.
Той възтържествува към липсващото небе:
— Гледате ли ни? Добре, гледайте какво правим ние, хората, гледайте как го правим!
И с трясък я събори на палубата.
Разбира се, не постигна нищо, въпреки че тя не му оказа повече съпротива. Навярно и за да изнасилваш се искаше умение, или по-малко интелигентност, или по-малко алкохол. Само изпонатърти коленете и лактите си на дъските. Но тя остана да лежи като изнасилена и той, внезапно изтрезнял, се почувствува нетърпимо гузен. Не посмя да стане, защото щеше да се изправи пред изцъклено отворените й очи. Тя не посягаше дори да се прикрие, сякаш чакаше да довърши онова, за което бе се нахвърлил върху нея. Мълчеше по-страшно и от мълчанието, захлупило ги отново с присмехулно светлия си капак. Дълго набира смелост да протегне пръсти към лицето й. Беше мокро.
— Ще можете ли да ми простите? И аз не знам как стана, не бях на себе си. — Дишането й избухна в ушите му. — Може би от страх. Не знам.
— А аз ви обичах! — викна тя в яростен укор и последвалият плач закънтя чак в дъските под гърба му.
— Алфа, моля ви! Моля ви, аз наистина…
Захласната в плача си, тя не реагираше нито на думите му, нито на милувките му, а когато дланта му предпазливо се спря върху устата й, зверски го захапа.
— Оставете ме!
Болката в дланта му засили след алкохолното изтрезняване. Видя се да лежи на същите дъски със същата жена, друга наистина не бе идвала тук. Бе я милвал, беше изобретявал за нея нежни, мили и докрай безсилни в изказа си думи. А този фенер на мачтата по същия безплоден начин бе сигнализирал за тях някому, който не можеше да възприеме червеното му старание. Какво тогава ги е събрало на яхтата, щом са си толкова чужди?
Тежката светлина проникваше и през клепачите му, подреждаше там с тръпнещия ритъм на болката в дланта детайли от събития, от собствените му преживявания, смътно познати или непознати, а той ги отпъждаше със злоба, защото се озлобяваше на себе си. Глупости, любов! Да бяха се отбили в колибата на някого от рибарите… Чакай, нали и той самият имаше колиба! Да, всичко щеше да се свърши с изтичането на хормоните. Тя положително би избягала и с другиго, щом я е напекло да бяга, той би си поканил друга, ако в същата степен му се е харесала. Хвърли крадлив поглед към голия й, пихтиесто разтреперан от хлипането корем — доста стандартна хубавица, оставиш ли настрана умението й да хапе. Но и хапането не е нещо повече от безсилие.
Плачът край рамото му затихваше и той се дръпна още по-далеч от нея. Предпазливо разтърка лакътя си, погледна дланта. Трябваше да й се сложи компрес, за да се разнесе съсирекът. Най-просташката жажда за удоволствие, тя бе ги събрала, но защо той, умният и предпазливият, бе й се поддал? Нима още не бе се научил по-разумно да си взема удоволствията, да не допуска да го осакатяват? Защото заради тях и чрез тях ослепява съвременният човек за света, не от друго. Ако някога в джунглата самецът се е нахвърлял така върху някоя самка, от това са се пръсвали искрици-деца, за да осветяват още по-силно тъмата на планетата. Той е тичал после до припадък с копие подир сърните, а тя е вадела от земята сладки корени, за да поддържат и разпалват искрите, пръкнали се от огъня им. А те, двамата, обикаляха цял ден магазините, натъпкаха яхтата с деликатеси, за да станело приключението им по-красиво. Чиста патология! За да стане сега агонията им по-дълга, цял месец да трае, защото очевидно нямаше изход оттука. Природата е търпелива, тя ще си доведе своя експеримент до края, ще поиска да види и как се гърчат от глад, как издъхват от жажда.
— Капитане — като повей го докосна плахият й повик и чрез него той отново усети космическата тишина наоколо им. — Капитане!
Никоя жена не бе го назовавала така, а сякаш не за пръв път го чуваше от нейната уста.
