— Добър вечер, Уолтър — каза Ийън.
Уолтър кимна, устните му се сгърчиха и едната страна на мустаците му потрепери, мрачният му поглед бе вперен в Ийън. Чувстваше гнева на Стриклънд като нещо осезаемо, нещо толкова материално, колкото и ръката на Фелисити преди малко. Бяха почти еднакви на ръст, но Стриклънд беше почти двадесет фунта по-тежък от него. Ийън се чудеше до каква степен Уолтър можеше да използва тежестта си като преимущество в един двубой, но не знаеше дали последният има намерение да му покаже това.
— Мислех, че си прекалено увлечен в разговора с господин Елсбъри, Уолтър — каза Фелисити и се обърна към съпруга си.
Ийън се намръщи при мисълта за естеството на проблема, който Стриклънд е обсъждал със законодателя. Може би това нямаше значение. Но, от друга страна, Стриклънд може би се опитваше да провали усилията им да слеят железните пътища от Хъдсън и Харлем.
Стриклънд се бе навел на една страна и го гледаше надменно.
— Да, но току-що забелязах, че имам други неотложни задължения — тръгна към съпругата си така, както по принцип подхождаше към нещата в живота си — като кораб, чийто нос ще помете всичко, изпречило се на пътя му. — Извинете ме, искам да танцувам с жена си.
Стриклънд хвана Фелисити за ръката и я заведе на дансинга. Прихвана я здраво като за танц и я повлече след себе си. Макар че Ийън не чуваше думите на Уолтър, изразът на лицето му беше по- красноречив и от истеричен крясък.
— Тази жена няма да миряса, докато ти и Уолтър не застанете един срещу друг с извадени пистолети.
Делия просто облече в думи мислите му.
— В сравнение със Сабрина тя е съвсем безобидна.
— Изглежда, че тя вече води Тим за носа.
Ръцете на Ийън се свиха в юмруци. Чувство, опасно близко до ревността, се впи в сърцето му при мисълта за близостта на Сабрина, с който и да е друг мъж.
Независимо от всичко щеше да намери начин да свали маската й. И щом го стореше, тази красива червенокоса магьосница щеше да проклина деня, в който се е родила.
Глава 7
Три седмици в Ню Йорк Сабрина посещаваше всички балове, вечери и тържества и ето че най-сетне плячката бе пред очите й. Вълнение и страх се смесваха в душата й само при мисълта за опасната игра, която започваше. Но отмъщението изискваше риск.
Чувстваше, че Ийън я гледа, и отвръщаше на гневния му поглед с усмивка. Той наистина се държеше така, сякаш имаше причина да се сърди, а измамената беше тя, беше я лишил от всичкото й достойнство.
— Искам да ви поднеса извинения заради поведението на чичо си. Никога не се е държал така.
Сабрина се вгледа в племенника на своя противник. Освен изящния, правилен нос и изпъкналите скули, Тим едва ли приличаше по нещо друго на красивата си майка или на чичо си. Бе висок около метър и осемдесет и имаше крехко телосложение. Беше на двадесет и една години, но бледорусата къдрица, която падаше върху челото, му придаваше по-младежки вид.
— Опасявам се, че чичо ти ме взе за друга жена.
— Направо не е за вярване… — Тим се сепна и загледа двойката, която танцуваше до тях.
— По дяволите, Фелисити! — резкият глас на Уолтър прикова вниманието на почти всички наоколо. — Какво, за бога, трябва да направя, за да ти избия Тримейн от главата? Ще продължаваш ли да вехнеш по него, дори и да е на два метра под земята?
— Тихо! Хората ни гледат! — дрезгаво прошепна Фелисити.
— Предупреждавам те, Фелисити, сложи край на всичко с Тримейн!
— Или какво ще направиш? Ще го предизвикаш на дуел? — Фелисити се изсмя. Звукът на смеха й прокънтя студено и горчиво като скърцане на пирон по ламарина и обтегна нервите на всички.
— Нима наистина смяташ, че можеш да се справиш с него? Тогава защо…? — гласът й заглъхна, щом се отдалечиха от Сабрина и Тим.
Сабрина продължи да гледа след тях и видя как омразата на Стриклънд се усилва и ръцете му се свиха в юмруци. Страхът пропълзя като ледена тръпка по гръбнака й. Той изглеждаше готов да убие човек.
— Надявам се да не останете с лоши впечатления от чичо ми — слаба руменина пропълзя изпод колосаната бяла яка на Тим и обхвана бузите му. — Той наистина е прекрасен човек.
Сабрина се усмихна на този чист млад човек.
— Ти си много привързан към чичо си.
— Чичо Ийън е един от най-прекрасните хора, които познавам. Той е герой от войната, спасил е стотици хора, като сам е излагал собствения си живот на риск. А към края дори е работил за шпионажа, и то точно в Ричмънд.
Шпионин. Лъжец. Измамник. Предател. Сабрина си мислеше, че това са професии, които му подхождат.
— Никой не може да язди като него или да борави по-майсторски с пистолета — очите на Тим се изпълниха с гордост, когато погледна към края на дансинга, където стоеше Ийън. — Винаги съм искал да приличам на него.
Сабрина се чудеше какво ли ще помисли Тим за чичо си, ако знае за склонността му да прелъстява и изоставя млади момичета. Хрумна й, че разрушаването на мита, в който вярваше този невинен младеж, можеше да бъде част от отмъщението й.
В края на танца Тим повери лейди Джулия в ръцете на следващия мъж, чието име бе върху картата й. Войната бе осакатила младостта на Сабрина като градинарски ножици, орязали цветовете на розов храст. Празненствата, на които можеше да отиде, бяха отлагани, мъжете, които можеха да я ухажват, умираха в страхотни мъки, докато нейната женственост разцъфтяваше. Под маската на лейди Джулия тя искаше да опита вкуса на нещата, които не бе изживяла — да танцува, да се усмихва, да флиртува, да държи Ийън под око, да копнее за мига, когато той ще приеме предизвикателството й.
Засега той се държеше на разстояние.
Една след друга красавиците го придружаваха на дансинга, накитите им блестяха на светлината, скъпите им рокли се опираха в краката му. Бяха млади, а парите и общественото им положение — наследствени. И те всички искаха Ийън Тримейн. Щеше ли една английска графиня да се окаже по-привлекателна?
Откакто пристигна в Ню Йорк, лейди Джулия бе получила тринадесет предложения за женитба. Богаташи, които търсеха съпруга с благородно потекло, бедняци, които се лакомяха за богатството й, млади и стари се тълпяха около английската наследница. Ийън Тримейн не можеше да се бави още дълго, убеждаваше се тя. Дори само любопитството щеше да е достатъчно, за да го оплете в мрежите й. И все пак полунощ отмина, а той още не се беше доближил до нея.
Сабрина се изкачваше по широката дъбова стълба на имението Тримейн и си мислеше, че вече й е дошло до гуша да гледа Ийън и неговия харем. Отметна назад един кичур, който бе паднал на рамото й от спретнатия в началото на вечерта кок. Нито косата, нито краката й бяха издържали на последния рил.
Погледна надолу към сините копринени пантофи, които се подаваха изпод роклята, и видя, че върху едната има тъмно петно. Тимъти Рейнолдс не беше най-добрият танцьор в залата, но бе един от най- приятните младежи, с които се бе срещала в Ню Йорк. Но чичо му беше негодник.
Една от спалните на втория етаж бе запазена за гримьорна на дамите на бала. До една от стените имаше голямо легло, постлано с бял брокат. Всички останали мебели — диваните, креслата, раклите и тоалетките също бяха бели. Сабрина се почувства така, сякаш влизаше в ледена пещера.
Две момичета стояха до една от тоалетките и наблюдаваха млада жена, която се кипреше пред огледалото. Сабрина бе посетила дебютния бал на едно от тези момичета миналата седмица — госпожица Фани Уорън.
— Руж! — каза Глория Фелпс и се наведе, за да види по-добре какво прави приятелката й. — Алайза, едва ли ти трябва руж.
— Само мъничко — каза Алайза, докато нанасяше цвета по бузата си. Тя наклони русата си глава,
