шах. Вече три вечери правеха само това.
Дънкан О’Нийл искаше да му отнеме всяка възможност да спечели сърцето й отново. А Ийън възнамеряваше да се пребори и с него, и със Сабрина. Не можеше да си позволи да загуби тази война.
Газовите светилници съскаха над главата му и осветяваха главния коридор в къщата на Елън, отблясъците трепкаха по рицарите на Шарлеман върху тапета. Болка пронизваше тялото на Ийън и се разширяваше във всички посоки, като кръгообразното движение на вода, в която е хвърлено камъче. Тим висеше с цялата си тежест на рамото му, ръката, преметната през врата му, се клатеше, хълбоците им се удряха при всяка стъпка.
— Защо сме тук?
Ийън извърна глава и се опита да избегне дъха му, който миришеше на бърбън. Той вонеше като тезгяха в бара на Фленъри.
— Защото тук живееш.
— А, да — Тим пое дълбоко дъх и запя с такава сила, че глобусите на газените лампи щяха да паднат от тавана.
— Тихо — прошепна Ийън и притисна ръка до устата му. — Нима искаш да събудиш майка си?
Тим вдигна пръст към устните си и го опря до ръката на Ийън.
— Не трябва да събудя мама — измърмори той в дланта на чичо си.
Стълбището се изправи пред тях като планина, която трябваше да превземат стъпка по стъпка. Ийън започна безкрайното катерене. Прегърнал парапета, подкрепяше Тим, чиито крака се отпускаха все повече.
— Не искам да си лягам — извика Тим и се отскубна от него. — Искам да пея! Хайде да пийнем по още едно! — той залитна на ръба на стъпалото и размаха ръце.
Ийън го сграбчи за ризата, дръпна го към себе си така силно, че гърбът му се удари в парапета. Болката от раната проряза тялото му. Изглежда, вече бе остарял за такива неща, помисли си той.
— Мисля, че…
— Какво става тук? — настоя Елън. Стоеше на площадката над тях и светлината трепкаше по белия й атлазен халат.
— Май го загазихме — каза Тим и прехвърли ръка през рамото на Ийън.
Елън въздъхна, слезе по стълбите и пое свободната ръка на Тим върху рамото си. Тим се спъваше помежду им, пееше и искаше още за пиене, докато го изкачиха до горе. След като го тръшнаха на леглото, Елън свали обувките му и го зави с леко одеяло.
Когато излязоха от стаята, Ийън притисна ръка отстрани, опитваше се да успокои тъпото пулсиране на болезнената рана. Подготвяше се да посрещне приближаващата буря. Елън затвори вратата и се обърна към него.
— Ийън Тримейн, защо допусна това да се случи? — попита тя.
— Той е мъж, Елън. Вече мина времето, когато се вслушваше в думите на стария си чичо.
На стената зад Ийън гореше лампа и осветяваше гневното й лице.
— Всичко е заради онази жена — твоята съпруга.
— Сабрина не е виновна за нещастието му.
Елън поклати глава.
— Да, предполагам, че няма нищо общо с това.
— Обясних ти какво е станало.
— Знам. Обвиняваш себе си за постъпките й.
— Елън, аз обичам Сабрина. Искам да стане част от това семейство.
Елън се загледа някъде настрани. Не искаше да срещне очите му.
— А какво ще стане с Тим?
— Ще се почувства много по-добре, когато прости на Луси за това, че е била вярна на братовчедка си.
Елън пое дълбоко въздух.
— Ако тя наистина обича Тим, трябваше да му каже.
Ийън я хвана за раменете.
— Елън, Тим е мъж — млад мъж, който е влюбен в много хубава млада жена. Ако искаш да бъде щастлив, ще му помогнеш да се помири с нея.
Тя прехапа устни.
— Не смяташ ли, че е само увлечение?
— Смятам, че той трябва да го разбере сам.
Елън кимна и сведе поглед към жълто-белия килим. Наведе се напред и постави ръка на гърдите му.
— Понякога ми е толкова трудно да го възприема като мъж.
Уханието на лавандула, което се носеше около нея, му припомни колко пъти му е помагала да си превърже ожуленото коляно като малък.
— Все още не си ми казала дали ще дойдеш на тържеството. Луси ще е там. Може би това ще ни даде възможност да ги съберем.
Елън се отдръпна от него.
— Говориш като майка, която иска добре да сгоди детенцето си.
— Сигурно.
— Разбира се, че ще дойда. Не искам хората да си помислят, че не одобрявам съпругата ти.
— Надявах се, че ще я посетиш преди това и ще я окуражиш. Делия я посрещна като сестра.
— Разбира се. Те са замесени от едно тесто.
Ийън хвана раменете й още по-здраво.
— Сабрина е моя жена. Опитай се поне да я приемеш.
Елън го погледна.
— Вярваш ли й?
— Точно сега вярвам, че се опитва да направи всичко, което е по силите й, за да приключи с този брак — Ийън я пусна и се облегна на стената. — Ако имам късмет, може би ще я убедя да ме обикне отново — погледна сестра си и по устните му трепна усмивка. — Може би ще ми е нужна помощ.
Елън дълго време не свали поглед от него, бръчка проряза челото й.
— Не мога да ти обещая, че ще се отнеса с нея като със сестра, но предполагам, че ще успея поне да се държа възпитано.
Ийън се разсмя.
— Това е добро начало.
Както повечето стаи в къщата, гостната до спалнята на Сабрина беше празна. Лунната светлина бликаше през прозорците с изглед към фронталната алея, които се извисяваха през трите етажа, и чертаеше по дъсчения под и стените сребърни карета и призрачни рисунки. Сабрина се облегна на касата на средния прозорец, силуетът й се отрази на отсрещната стена.
Къде се бавеше Тримейн? Минаваше полунощ. Ако наистина е вечерял с племенника и братовчед си, преди да се отбие в клуба, досега трябваше да се е прибрал. Делия си отиде преди няколко часа, за да си е вкъщи, когато Ранд се върне.
Вероятно Тримейн бе оставил Тим и Ранд в клуба и сега беше с някоя от любовниците си. Сигурно точно в този момент я прегръщаше и целуваше, ръцете му се плъзгаха по тялото й, докато проникваше в нея.
Сабрина скръсти ръце и се опита да се отърси от болезнените образи, които изпълваха съзнанието й. Погледна към алеята навън.
Чакълестата настилка отразяваше лунната светлина като лъкатушеща река. Отвъд високата централна порта и Пето авеню се простираха тъмните земи на Сентръл Парк. Тъй като пренаселеният град бавно се разрастваше насам, Ийън бе построил къщата си до парка, който винаги щеше да си остане спокойно кътче от живата природа. Но в дома му никога нямаше да цари спокойствие. Не и докато тя му е жена.
През открехнатия прозорец полъхна ветрец и усука нощницата и халата около краката й. Колко ли дълго ще продължава тази игра? Той можеше да се разведе с нея, когато си поиска, да я изхвърли навън като мръсно коте. И ако имаха деца, тя нямаше никакви шансове да ги задържи. Положението й не беше по- добро от това на роб. Но щеше да покаже на Тримейн, че и робите имат гордост.
