Тя замръзна, защото един ездач се появи от тъмното и влезе през портала. Златистият кон беше като призрак в светлата нощ, а ездачът — като тъмна сянка от миналото й. Обзе я странно чувство, докато го гледаше. Сегашният момент сякаш се препокри с някакъв друг отрязък и тя отново почувства, че си спомня неща от живот, който никога не е живяла.
Кръвта й препусна във вените, обзе я трепетно вълнение. Винаги ли щеше да се чувства така в негово присъствие? Положи ръка на сърцето си. Винаги ли щеше да я боли за всички прекрасни неща, които й бе обещал — всички прекрасни лъжи?
Той й е враг. Но когато лежеше сама в леглото, усещаше, че мислите й летят към човека, който в една бурна нощ я притискаше до себе си, чиито светлозелени очи можеха да запалят огън в нея. След полунощ трудно си спомняше, че той е безсърдечен негодник.
Тя го следваше, тичаше от единия на другия прозорец, сянката й прекоси светлите сребърни квадрати. Той пое по една странична пътека към конюшните. Стори й се, че изглежда уморен, когато забеляза, че язди приведен напред и притиска ръката си отстрани, сякаш раната отново го болеше. Нима любовницата му го беше изтощила? Нима тя…
Дъхът й секна, когато конят се препъна. Острото му цвилене процепи нощната тишина и разтърси прозорците. Явно неподготвен, Ийън се плъзна напред по наведената глава на Сиско. Тялото му отхвръкна под лунните лъчи, които се процеждаха през короната на бряста до пътеката. Люшна се и разтвори ръце в напразни усилия да се хване за нещо, но падна и изстена болезнено. Сабрина притисна пръсти до устните си.
— Ставай — прошепна тя. Но Ийън не помръдна, стоеше като тъмна, сгърчена сянка в мрака.
Кръвта блъскаше в ушите й, тя се ужаси от мисълта, че може да е мъртъв. При такова падане, без нищо да омекоти удара, може да си счупи врата.
— Боже мили — промърмори тя и се отдалечи от прозореца. Хукна от стая в стая, чехлите й шляпаха по дървения под, бледосиният халат се вееше зад нея.
Топлият ветрец облъхна лицето й, щом отвори входната врата. Спусна се по алеята, краката й потънаха във влажната трева, когато се отправи по пътеката. Из въздуха се разнесе дълбок стон и тя почти изхлипа от облекчение. Жив е. Когато се приближи, сенките се размърдаха, с усилия той се изправи, седна и се опря на кедрите до пътеката.
— Ийън — прошепна тя и коленичи до него. — Добре ли си?
Обхванал главата си с ръце, той се наведе напред към светлината, опря лакти на бедрата си, от устните му се изтръгна покъртителен стон. Положи ръка на гърба му и усети ритмичното дълбоко дишане.
— Какво стана? — попита той и я погледна с мътни очи, сякаш бе малко момче, паднало от коня за първи път. От челото над дясната му вежда струеше кръв и се стичаше надолу по бузата.
Сабрина чувстваше болката му, агонията бавно обхващаше и нейното сърце.
— Сиско се спъна — прошепна тя и докосна бузата му. Топлата кръв полепна по пръстите й. — Хвърли те от гърба си.
Сиско стоеше на няколко метра от тях, единият му крак беше свит и не стъпваше на земята. Конят дишаше тежко, на пресекулки.
— Сиско — прошепна Ийън и се изправи на крака. Внезапно му се зави свят, олюля се и протегна ръце, за да не падне.
Сабрина скочи и го хвана. Прикрепяше го, докато извървя тези няколко метра, които го деляха от коня. Тялото му се опираше в нея при всяка несигурна крачка. Тя усети, че сакото му леко ухае на лавандула. Лавандула!
Стисна ръката му още по-силно. Значи наистина е бил с друга жена. Прехапа устни. Нищо няма да му казва. Не биваше да му покаже колко много я наранява. Никога повече.
Когато дойдоха до Сиско, той коленичи пред него. Конят пристъпи настрани, вдигна няколко пъти глава и изпръхтя силно.
— Спокойно — пошепна Ийън и погали гърдите на животното.
Сабрина стоеше зад него със скръстени ръце и го гледаше. Едва изтърпяваше мисълта, че трябва да прикрива чувствата си. Коя беше тя? Коя жена го е прегръщала и е подложила мекото си тяло под силните му крака? Няма значение. Не трябва да има значение. Няма да позволи това да я разстрои. Но я болеше страхотно. Господи, само ако можеше да не я боли така.
Ийън очевидно не забелязваше обзелите я чувства, защото продължи да говори на коня и да го успокоява, докато преглеждаше раната на предния му крак.
— Слава богу, не е счупен.
Сабрина погледна тънкия прорез под коляното на коня.
— Но как може да си пореже крака така?
Ийън не отговори. Стана и тръгна обратно по пътеката към бряста. Движеше се много внимателно. Сабрина го последва. След няколко крачки той спря и коленичи до кедъра.
— Ето как и станало — той протегна ръка й дръпна тънката тел, опъната през пътеката. Жуженето, което се разнесе, когато струната трепна, накара Сабрина да потръпне. Тя се вгледа в нея — смъртоносен метал, който едва се виждаше сред бледите светли петна под сянката на бряста. В единия край бе прикована на около тридесет сантиметра от земята в основата на едно дърво до пътеката, а в другия — здраво вързана за черно колче.
— Но това не беше тук, когато тръгна тази вечер. Ийън я погледна в очите, луната огряваше лицето му.
— Не, някой го е направил, след като излязох.
— Кой? — прошепна Сабрина и прехвърли възможностите през ума си.
— Някой, който не е много очарован от мен — каза той и стана. — Знаел е, че ще се прибера късно и ще съм на кон.
Сабрина отстъпи към ствола на дървото и сенките я обвиха.
— Не го е направил баща ми.
Ийън се взря в тъмното, сякаш се опитваше да види израза на лицето й. Кедрите около тях тихо шумоляха от вятъра.
— Ти го познаваш по-добре от мен. Щом ти смяташ, че не го е направил, това ми стига.
— Не е. Той никога не би нанесъл удар по този начин — от тъмното, като страхливец.
— Не. Дуел с пистолети призори е повече в негов стил — каза той и извади от джоба си носна кърпа. Започна да попива кръвта от бузата си и продължи: — Честта е нещо, с което живее и диша. Целият му живот се основава на законите на рицарството.
Сабрина усети как част от напрежението й се стопява.
— Ти си успял да го разбереш — каза тя и се изравни с него, докато той крачеше към Сиско.
Ийън я погледна.
— Изненадана ли си, че разбирам какво е чест?
— Може и да разбираш, но не го показваш.
Хванал с една ръка юздите на Сиско, той го поведе към конюшнята, която се намираше в края на пътеката до навеса за каретата.
— Сигурно мислиш, че точно това е причината, поради която искат да ме убият — защото нямам достойнство?
Беше изненадана, че думата не заседна на гърлото му. Човек с поне малко чест не би принудил една жена насила да се венчае за него. Такъв човек не можеше да се хвърли в леглото на друга, след като се е заклел, че обича съпругата си. Това беше цената на всичките му любовни брътвежи.
Не искаше да остане с него дори и минута повече. Щеше да избухне и прекалено да разкрие чувствата си. Не трябваше да му показва, че още е способен да я нарани.
— Ще изпратя да повикат полиция — каза тя и тръгна към къщата.
Той я хвана за ръката.
— Не искам да намесваме полицията.
— Но някой току-що се опита да те убие. И то не за първи път. При следващия опит може и да не оцелееш.
— Ти си разтревожена… — по устните му се плъзна усмивка. — Това е началото, дяволче.
