Поздрави от рая

приличен арабски шейх. И то много успешно! Е, не бил и наполовина добър колкото Балард, разбира се. Има хора, които вземат тези неща съвсем насериозно като него например; той дошъл подготвен с необходимите дрехи и мазила и всичко останало. Доколкото Филипа можеше да си спомни, семейство Балард влезли няколко минути след останалите, но тя не бе наясно с много други неща, които се бяха случили през онази вечер. Бяха яли и пили, и танцували и без съмнение бе имало някои полупозволени целувки (да! от нейна страна също — съвсем малко) в полуосветената бална зала, а може би после и малко… Филипа трудно намираше точните думи за онова, което Морс считаше за случайно sub mensa събиране. Според нея Балард не бе се свестил докато не бяха обявили наградата за костюма му, като по- голямата част от времето дотогава бе прекарал, гледайки в очите (може би единственото, което е можело да се гледа!) на своята забулена с фередже партньорка или както и другояче да бъде наречена. За Филипа било пределно ясно, че тази вечер тя не е единствената участваща в извънбрачни авантюри.

Нещо друго? Не, според нея нямаше. Нали вече бе споменала, че Балард е вървял заедно с нея до пристройката? Да, разбира се. Едната му ръка била прехвърлена през нейното рамо, а другата през това на Хелън Смит: да, тя си спомня Хелън Смит; и я харесвала. Харесвала и нейният съпруг Джон — ако той наистина й бе такъв! За какво ставаше дума? Тя не знаеше какви са им отношенията и съвсем не я интересуваше! На следващия ден? На Нова година? Ужасно я боляла главата — но, всъщност, така й се падало; на закуска пила само кафе; пропуснала играта на търсене на съкровища; времето преди обяда прекарала в леглото; после с удоволствие яла печено говеждо; след обяда пак полегнала; едва късно следобед се заинтересувала от заниманията в хотела и играла пинг-понг с едно от младите момчета. Колкото и да е странно, тя с нетърпение очаквала представлението на пантомимата, докато… Не, този ден тя въобще не била виждала мистър Балард, поне не си спомняше; а, разбира се, съвсем сигурна бе, че не е видяла и мисис Балард…

Морс донесе по още едно питие, осъзнавайки, че започва да задава безсмислени въпроси. Но защо пък не? Тя не можеше да му каже нищо съществено, той бе почти убеден в това; но беше чудесно момиче — в това пък беше абсолютно убеден! Сега те седяха по- близо един до друг и тя леко плъзна ръка по грубата вълнена материя на панталона му. И също така леко той й отвърна, не казвайки нищо и същевременно казвайки всичко.

— Бихте ли искали да прекараме една нощ в Хотел „Грейт Уестърн“? — попита тя уверено; но все пак в гласа й се усещаше (как можеше Морс да не го знае?) едно трептене и мекота, които едва ли бяха долавяни от другиго. Морс се поколеба, но по бавната, тъжна усмивка на устните му тя разбра, че подобно леко кимване е по-скоро израз на объркване, отколкото на премислен отказ.

— Не хъркам! — каза Филипа тихо в ухото му.

— А аз не зная дали го правя — отвърна Морс. Изведнъж той с отчаяние си даде сметка, че бе настъпил решителният момент; но също така осъзна необходимостта да се облекчи (след изпитите четири бири) и я остави за малко.

След като излезе от мъжката тоалетна на партера, той отиде до рецепцията и попита момичето, което бе там, дали имат свободни стаи за през нощта.

— Само за вас ли, сър?

— Ъъ, не. Стая за двама — за мен и жена ми.

— Един момент… Не, ужасно съжалявам, сър, но тази вечер нямаме свободни стаи. Но може някой да се откаже — по това време обикновено има един или двама, които се отказват. Ще бъдете ли в хотела още известно време, сър?

— Да, още съвсем малко. Ще бъда в бара.

— Е, ако нещо се промени, ще ви съобщя. Името ви, сър?

— Ъъ, Палмър. Мистър Палмър.

— Добре, мистър Палмър.

След десетина минути музикалната уредба бе включена и съвсем ясен женски глас съобщи на всички във фоайето, ресторанта и бара на Хотел „Грейт Уестърн“: „Моля, Главният инспектор Морс веднага да дойде на рецепцията. Главният инспектор Морс на рецепцията, моля“.

Той й помогна да си облече шлифера, скъпа дреха е цвят на стриди, която би накарала почти всяка жена да изглежда блестящо и после я загледа как завързва колана си и оправя гънките около тънката си талия.

— Приятно ми беше да се запознаем, инспекторе.

Морс кимна.

— Може би ще имаме нужда от показанията ви.

— Бих предпочела да не се налага — ако можете да го уредите.

— Ще видя.

Когато тя се обърна, за да излезе, Морс забеляза зацапаното кафяво петно върху лявото рамо на иначе безупречно чистия й шлифер:

— Така ли бяхте облечена, когато си тръгнахте след тържеството? — попита той.

— Да. — Тя погледна изцапаното място. — Все пак не мога да ходя полугола из снега, нали?

— Предполагам.

Жалко, наистина. Ще вземат поне пет лири за чистене. Човек трябва да мисли преди да се начерни и да пипа останалите…

Маската беше паднала и Морс се почувства натъжен. Тя би могла да е чудесно момиче, но някак си имаше нещо не на място в нея. Един човек беше жестоко убит — човек (кой знае, може би имащ поне малко нежност в сърцето си), който в нощта след празненството бе преметнал през лявото й рамо ръката си, намазана е кафява театрална боя, а тя се ядосваше, че ще трябва да похарчи няколко лири, за да се освободи от петното, което би нарушило привлекателността й. Те се сбогуваха и Морс побърза да скрие своето двойно разочарование под маската, която в повечето случаи и той нахлузваше за пред събратята си. Може би — тази мисъл внезапно го порази — маските бяха действителността, а лицата под тях бяха престорени. Толкова много хора в „Хауърд“ бяха носили някакви маски през онази фатална вечер — бяха променили дрехите си, грима си, поведението си, партньора си, почти бяха променили живота си; а мъжът, който бе умрял, беше успял най-добре от всички да се превъплъти.

След като тя си тръгна, Морс се върна до рецепцията (вероятно Луис го търсеше — той бе единственият, който имаше представа къде се намира Морс), като се молеше момичето там да е друго. Но не беше. Нещо повече, тя очевидно имаше добра памет.

— Боя се, че още никой не се е отказал, мистър Палмър.

— О, господи! — промърмори на себе си Морс.

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВАЧетвъртък, 2-ри януари, следобед

Девойките със очила
Не радват мъжките сърца.

(ДОРОТИ ПАРКЪР)

Тази вечер мистър Джон Смит се прибра вкъщи необичайно рано и завари жена си Хелън обляна в сълзи; и веднъж успял да я накара да говори, вече бе невъзможно да я спре…

Хелън бе хванала влака в 15:45 от Рийдинг този следобед и бе пристигнала в Оксфорд в 4:20. Освен