Поздрави от рая

сте с мен, стари ми приятелю.

* * *

Луис изглеждаше щастлив, когато, след като бе дал на Морс адреса на семейство Смит, затвори телефона, благодари на оптика и се върна право в Оксфорд. Двамата с Морс се бяха разбрали да не се опитват да се срещат със загадъчното семейство Смит до следващия ден. И Луис бе доволен, тъй като се чувстваше наистина много уморен.

Мисис Луис видя, че съпругът й е щастлив, когато се прибра вкъщи малко преди 21:00 ч. Тя му приготви яйца и пържени картофи и за пореден път се удиви какво благотворно въздействие има на моменти инспектор Морс върху човека, за когото тя се бе омъжила. Но самата тя също бе щастлива; винаги се чувстваше така, когато той бе щастлив.

След телефонния разговор с Луис Морс реши, че би могъл да остане за през нощта в Лондон, а на сутринта да спре в Рийдинг на път за Оксфорд. Той се приближи до рецепцията (там беше същото момиче) за трети път и любезно я запита, дали не може да му предложи единична стая за през нощта. Което тя беше в състояние да направи, тъй като имаше отказали се. Морс попълни бланка на името на мистър Филип Палмър, ирландец, и я подаде обратно на служителката. Когато му подаде ключа от стаята, в очите й се четеше объркване. Морс се наведе и й каза тихо:

— Само още нещо, мис. Ако случайно се отбие главният инспектор Морс, моля ви, веднага го изпратете при мен, нали?

Момичето, сега вече окончателно объркано, го погледна с очи, в които се четеше, че или той е съвсем луд, или пък тя. И когато той се отправи към главното стълбище, тя се чудеше дали да позвъни на управителя и да го информира за подозренията си, че може би току-що е дала стая на терорист от ИРА. Но се отказа. Ако той носеше бомба, тя със сигурност не би могла да е в куфара му, тъй като той нямаше куфар и изобщо не носеше багаж. Всъщност — по всичко личеше, че дори няма четка за зъби.

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА2-ри/3-ти януари

Любовта е силна като смъртта; ревността е жестока като гроба.

(ПЕСЕНТА НА СОЛОМОН viii, 6)

Цялата тази история набираше скорост като че ли от само себе си. За Маргарет Бауман това беше като каране на кола с повредени спирачки по стръмен наклон — единственият изход е да управляваш с реакции на състезател набиращата скорост кола и да се молиш да стигнеш до равното без фатален сблъсък. Но да спреш по средата е абсолютно невъзможно.

Преди около година тя за пръв път бе осъзнала, че съпругът й показва недвусмислени признаци на пиянство. Имаше дни, когато той не слагаше в устата си нито капка алкохол; но имаше периоди, когато, два-три пъти седмично, тя се връщаше от работа и го намираше в някакво полусънно състояние и със забавени реакции след поглъщането вероятно на голямо количество алкохол, а забележките й само възбуждаха у него една притаена грубост и жестокост, което силно я плашеше. Дали се дължеше на пиянството му това, че (за пръв път откакто бяха женени) му бе изневерила? Тя не бе сигурна. С годините всеки от тях се бе променил, тя знаеше това. Но Том, съпругът й, като че ли бе претърпял основна промяна в характера си и тя все повече се ужасяваше от мисълта, че той ще разбере за връзката й и се тревожеше, че може да извърши ужасни неща с нея, с него, а може би и със себе си, ако узнаеше истината. Изневярата й бе продължила през края на лятото и по-голямата част от есента и чак тогава тя бе започнала да разбира, че всяка подобна връзка е изпълнена с толкова рискове, колкото и бракът. През първите няколко седмици бе достатъчен по един следобед седмично; той можеше да работи понякога през уикенда, а да си взема почивен ден през седмицата, а това лесно можеше да се съчетае с нейния собствен свободен следобед (в четвъртък), когато двамата се любеха в неговата собствена къща, която някога е била градски съвет в Северен Оксфорд. Така беше в началото; през първите два-три месеца бе интересно да е с него — той бе грижовен, стараеше се да й достави удоволствие. Но с течение на времето той (подобно на съпруга й) се бе променил: бе станал по-рязък в някои отношения, по-взискателен, по-неразговорчив, а собствения му стремеж за сексуално удовлетворяване (това бе съвсем ясно на Маргарет Бауман) изпълваше следобедните им занимания. Впоследствие той искаше да я вижда все по- често, дори я принуждаваше да измисля за пред шефа си поредица от посещения при зъболекари, лекари и неизлечимо болни роднини; или да се преструва пред съпруга си, че работи извънредно поради натрупване на недовършена работа. И докато тя в някаква степен презираше мъжа заради това, че така безпаметно бе позволил цялата му открита любов към нея да дегенерира до несдържана похотливост, все пак и нейната природа имаше физическа страна, и тя беше едновременно и груба, и егоистична, и взискателна, точно както и той, което правеше от двамата почти идеални партньори в леглото. Простата истина бе, че колкото повече той я използваше и злоупотребяваше с нея, толкова повече сексуално удоволствие успяваше да изтръгне от нея, а и толкова по-гордо тя осъзнаваше, че е физическият обект, към който е насочен видимо ненаситния му апетит към тялото й. Всъщност, към последната четвърт на годината тя започна да подозира, че се нуждае толкова от него, колкото и той от нея, въпреки че дълго време отказваше да признае, дори и пред себе си, всички последствия от подобно подозрение. Но после й се наложи да погледне фактите направо. Скоро той започна да предявява твърде много изисквания към нея, като я умоляваше да се виждат дори за половин час по обяд, когато (честна дума) тя по-скоро би предпочела чаша червено вино и сандвич с шунка в „Росната капка“ в компанията на своята приятелка и колежка Гладис Тейлър. И тогава дойде моментът да се свалят картите, което тя бе очаквала рано или късно да се случи. Той я бе помолил да напусне съпруга си и да отиде да живее при него: било време да напусне човека, когото не обича и да отиде при този, когото обича. И, въпреки че тя почти бе на път да каже „да“, в крайна сметка отговорът й беше „не“.

Защо Маргарет Бауман бе отказала по този начин и тя самата трудно можеше да обясни. Вероятно защото (поне засега) това щеше да й създаде големи безпокойства. Доста мрачния, възпълен и само отчасти успял в живота мъж, който беше неин съпруг, беше човекът, с когото от толкова години насам тя бе преживяла толкова много. А имаше и толкова други неща, които трябваше да се обмислят, преди просто ей така да зареже всичко: вноските за колата, застраховките за живот, ипотеката на къщата, семейните приятели и роднините, съседите, дори разочарованията, кавгите и досадата, които като че ли ги свързваха по някакъв своеобразен начин. Имаше, може би, и още една по-особена причина, поради която тя бе отказала. Гладис (през пролетта Маргарет бе започнала работа в отдела, където работеше Гладис) й бе станала много близка приятелка; веднъж в „Росната капка“ тя бе споделила с Маргарет, как понякога нейният съпруг й е изневерявал и как в продължение на месеци след това тя се е чувствала толкова наранена и унизена, че е мислела, че едва ли ще може отново да се съвземе. „След като той е правил това с мен — бе признала тя, — аз едва ли бих и помислила да го направя на някой друг.“ Тя беше казала нещо съвсем просто и то без да влага в него кой знае каква морална поука, но въпреки това ефектът му се бе оказал значителен…

Точно в този четвъртък следобед, когато бе казала своето окончателно „не“, те се бяха скарали жестоко и тя се бе почувствала леко обезпокоена от проблясналата в очите му прикрита страст към насилие. Въпреки че впоследствие той се успокои, тя установи, че в продължение на цялата следваща седмица се опитва да се извинява, като се започне от онзи прословут четвъртък следобед. Това обаче бе неприятна грешка от нейна страна, тъй като следващите две седмици се превърнаха в кошмар. Той й бе позвънил в работата и тя бе успяла да вдигне телефона преди колежките си, докато техните очи бяха като залепени върху нея (от чисто любопитство, надяваше се тя), слушайки как тя обещава да му се обади. Което и бе направила, молейки го разумно и трезво просто да остави нещата да отлежат няколко седмици и да се види дали ще се