Поздрави от рая

решат от само себе си. После бе дошло първото писмо, изпратено в работата й — приятно и мило, в което той я умоляваше да подновят обичайните си срещи. А после, когато тя не отговори на първото писмо, дойде второ, което бе изпратено до дома й и което тя бе взела от изтривалката пред входната врата в една влажна и тъжна ноемврийска сутрин, когато отиваше на погребение. Том още не беше станал и тя набързо бе отворила плика и бе прегледала писмото — жестокото, обвинително, всяващо страх писмо, което тя бе пъхнала на дъното на чантата си, чувайки изскърцването на стълбите горе.

Когато същата сутрин седеше на масата срещу съпруга си, тя изглеждаше погълната от съдържанието на половин дузина брошури, които бе взела предния ден на обяд от „Съмъртаун Тревъл“ и които съдържаха подробности за пътешествия — от леки разходки по хълмовете на Западна Англия до свиващи дробовете изкачвания в подножието на Хималаите. И колко силно тя желаеше нейният любовник да е мъртъв в този момент!

До следващата сряда вечерта Том Бауман не каза на жена си, че е открил писмото. За нея това бе мъчително изживяване, но Том не изпадна в гняв, нито пък заплаши с физическо насилие. Замисляйки се после, тя почти би искала да е така; толкова по-страшна бе промяната, която бе настъпила у него, а това като че ли съживи пазителите на дверите на нейния разум: в гласа и погледа му се усещаше твърдост; мислите му бяха необичайно завоалирани; имаше целенасоченост в страховитите му внушения; а, в основата на всичко това, (подозираше тя) беше ужасяващо порочната и злопаметна ревност към мъжа, който се бе опитал да отнеме жена му. Това, което каза тази вечер, бе толкова безсмислено, толкова измислено, така глупаво, че думите му не бяха достигнали до нея като някакъв възможен или планиран опит за отмъщение. И все пак бавно и неумолимо нещата, които той й бе казал онази вечер бяха задействали поредица от самоускоряващи се събития, кулминирали в убийство.

Дори сега, след всичко станало, тя осъзнаваше противоречивостта на своите мисли, мотиви, надежди — а това не й даваше покой. След като изгледа късните новини по БиБиСи–2, тя взе четири таблетки аспирин и си легна, като (за щастие!) успя да заспи почти веднага. Нов един и четвърт през нощта отново се събуди и през следващите четири часа очите й непрекъснато се мятаха в горящите си орбити, също както и мислите в главата й, сякаш някакъв оператор ги беше включил на „бързо“, а после бе изпаднал във вцепенение пред уредите.

Същата тази нощ, нощта на 2-ри януари, Морс имаше приятно освежителен и леко еротичен сън (за жена с голям лейкопласт на глезена), в който се бе потопил доста дълбоко. Когато се събуди в 6:30 ч. сутринта, той си каза, че само ако бе имало свободна двойна стая предната вечер… Но нямаше навика да съжалява за пропуснатото в живота и имаше завидната способност да превъзмогва разочарованията. Спомняйки си едно предаване, което бе слушал миналата седмица за вредата от холестерина (семейство Луис очевидно го бяха пропуснали), Морс реши да се откаже от изкушението да хапне нещо пържено на закуска в ресторанта и в 9:10 се качи от втори перон на влака за Рийдинг. В купето за втора класа имаше още двама души: в единия ъгъл седеше един (също небръснат) ирландец, който не каза почти нищо освен „Добро утро, сър!“, но който непрекъснато се усмихваше, като че ли от сутринта за него бе грейнало ярко слънце; в другия ъгъл, хубаво младо момиче с шалче ала „Лейди Маргарет Хол“ (както Морс го определи) се мръщеше докато четеше дебел том с есета на антропологическа тематика, като че ли светът се бе вкиснал и влошил през нощта.

За Морс това беше метафора.

ДВАДЕСЕТА ГЛАВАПетък, 3-ти януари, преди обяд

Всеки изпитва някакво облекчение
И някакво мъчение при всяко сбогуване.

(С. ДЕЙ ЛУИС)

Много време преди Морс да се събуди, Хелън Смит лежеше будна в леглото си, предусещайки неприятностите, които без съмнение я очакваха през следващия ден. След ужасните мъчения от предния ден, бе усетила истинска опора у Джон, който бе проявил такова разбиране и опрощение; наистина, той почти бе успял да я убеди, че дори и да е оставила след себе си нещо, което би могло да я уличи в престъпление, силите на полицията бяха толкова ангажирани с углавните престъпления, че бе малко вероятно някой да намери време да се занимава с техните малки простъпки. И в този момент тя отново бе изпитала предишната си любов към него, която бе усетила за пръв път преди пет години, при срещата им в Югославия, нейната родина; само след две седмици ухажване от негова страна тя бе склонила да се омъжи за него и да отиде да живее в Англия. Тогава той й се бе сторил — до голяма степен! — разумен и влиятелен бизнесмен; във всеки случай, тя бе повече от доволна, че може да се махне от страната, където семейството и живееше в сянката на странен и съмнителен инцидент, случил се в миналото, при който нейният дядо по бащина линия е бил застрелян по неизвестни причини от титовистите край Триест. Но още в първите си дни в Англия, тя бе осъзнала, че има нещо странно в начина на живот на съпруга й, нещо съмнително в произхода му, нещо мътно в настоящето му и нещо съвсем обезкуражаващо, що се отнася до бъдещото му развитие. Все пак, по свой собствен и спокоен начин, тя бе свикнала да го обича и да изпълнява (и то без прекалена неохота) ролята, която й бе отредена.

В 7:30 сутринта те седяха един срещу друг на чамовата маса в малката кухня на наетата от тях къща и закусваха със сок от ананас, препечени филийки с мармалад и кафе. Когато свършиха, Джон Смит погледна жена си и постави ръцете си върху нейните. В неговите очи тя все още бе много привлекателна — по този въпрос поне не му се налагаше да лъже. Краката й може би биха се сторили твърде слаби на ценителите на съвършенството, както и бюстът й вероятно не бе така надарен като на пищните модели, неизменно появяващи се на една от първите страници на ежедневника, който те получаваха14; тя имаше бледо славянско лице, с леки белези от шарка и доста замърсена кожа; но това лице, което бе доста навъсено понякога, като че ли се озаряваше, когато тя се усмихваше, силните й зеленикави очи проблясваха закачливо, а устните се разтягаха над равните й зъби. Усмихваше се, наистина малко тъжно, дори и сега.

— Благодаря ти! — каза тя.

В 8:00 ч. сутринта Джон Смит каза на жена си, че иска тя да отиде на януарските разпродажби на Оксфорд Стрийт и да си купи ново зимно палто. Той и даде пет банкноти по 20 лири и не прие възраженията й. Закара я до гарата и изчака на перона, докато влакът в 8:40 ч. я отнесе към Уест Енд.

Когато нейният влак навлезе на перона в Падингтън в 9:10 ч., друг такъв влак тъкмо потегляше от втори перон и скоро набра скорост към Рийдинг. В купето на втора класа (както вече видяхме) в задната част на влака, заедно с двама съвсем неразговорчиви спътници, седеше Морс и четеше „Сън“. У дома той винаги вземаше „Таймс“ не толкова защото безумно го харесваше или пък го четеше (с изключение на страницата с писмата и кръстословицата); по-скоро дамата-съветничка, която държеше вестникарския павилион в Съмъртаун, бе напълно наясно с положението на Морс и бе (доколкото Морс знаеше) казвала за него, и то неведнъж, че е „наистина цивилизован джентълмен“, а той нямаше желание без време да разбива подобни илюзии.

Ако сериозната възпитаничка на „Лейди Маргарет Хол“ си бе направила труда да вдигне погледа си от четивото, тя щеше да види мъж среден на ръст, с подобна на бъчва фигура, чиято обиколка на талията и стомаха малко са се променили от младите му години насам и въпреки това и сега неговите широки гърди силно опъват ризата му. Небръснатите му бузи (както би могла да си помисли студентката) му придаваха вид на човек, който е почти към шейсетте, вместо към петдесетте (всъщност мъжът беше на четиридесет и