четири), а лицето му издаваше лека меланхолия. Той ни най-малко не се оживи от настояването на младия кон-дуктор да плати глоба върху билета си за връщане, закупен за предния ден.
Таксито, което возеше пътника си от железопътната гара в Рийдинг към наскоро открития адрес на семейство Смит, спря на петдесетина метра навътре по Едълстоун Роуд; там Морс каза на шофьора да го почака, а самият той пресече улицата и позвъни на звънеца на номер 45.
Когато Джон Смит зави по улицата, той веднага видя таксито пред къщата си и застина на място пред магазина на ъгъла, преструвайки се, че проявява необичаен интерес към стотиците правоъгълни обяви, предлагащи множество изгодни сделки, като се започне от чифт маратонки (почти нови) и се стигне до колекция от плочи на Елвис Пресли (почти неслушани). Ауспухът на таксито все още работеше, изхвърляйки хоризонтална ивица пара в студения въздух; във витрината на ъгловия магазин Смит успя да види отражението на един мъж, облечен в скъпо сиво палто, който очевидно нямаше желание да повярва, че никой от обитателите на къщата не си е у дома. Накрая настойчивият посетител бавно се отдалечи от къщата, спря, за да хвърли последен поглед към нея, а след това се качи в таксито, което потегли веднага, изхвърляйки зад себе си облак кален сняг.
Джон Смит влезе в магазина, купи пакет с двадесет шоколада „Силк кът“, постоя три-четири минути пред редиците със списания, прехвърляйки „Уайърлис Уийкли“, „Емътър Фотографър“ и „Енглинг Таймс“. Но очевидно реши, че никое от тези издания не му е крайно необходимо, тъй като излезе на улицата с празни ръце. Той винаги се бе гордял с това, че може да подуши опасността от миля. Сега усещаше, че не го застрашава нищо и тръгна надолу по улицата с подчертано безразличие, а когато стигна до номер 45, влезе вътре.
Тъй като беше педантичен, дори и сега се изкушаваше да измие няколкото останали от закуската съдове, натрупани в кухненската мивка, и по-специално двата ножа, които имаха неприятен лепкав вид, бидейки покрити с мармалад. Но примката се затягаше и той го знаеше. БМВ-то влечеше след себе си най- много рискове, така че преди половин час той бе продал тригодишната красавица в Рийдинг Мотърс за смешно ниската цена от 6,000 лири в брой. След това бе отишъл в централния градски клон на Лойдс Банк, където бе изтеглил (също в брой) 1,200 лири, вложени в общата сметка на Джон и Хелън Смит.
Хелън бе направила кратко, но успешно посещение в Селфриджис15 (купила си бе нов бял шлифер) и се прибра вкъщи малко след пладне, при което веднага видя бележката до телефона.
Хелън, любов моя!
Те са по петите ни и за мен единствената възможност е да изчезна. Никога не съм ти казвал всичко за себе си, но, моля те, повярвай, че ако ме хванат, ще трябва да вляза в затвора за няколко години. Това не мога да понеса. Мислех, че може би ще успеят да конфискуват малкото, което сме спестили заедно, затова изтеглих парите в брой и ще намериш тридесет банкноти по 20 лири в любимото си скривалище — това е предпазна мярка, в случай че полицията успее да дойде тук, преди да намериш това писмо! Ако някога съм обичал някого на този свят, това си ти. Помни го! Съжалявам, че стана така.
Тя прочете краткото писмо, без каквато и да е изненада, почти със смирено облекчение. Не можеше да продължава вечно този странен начин на живот, който бе водила със странния, нечестен и самоуверен мъж, който се бе оженил за нея и който на моменти почти бе успявал да я убеди, че я обича. Да, единственото нещо, за което съжаляваше, бе, че ако беше останал — останал с нея и посрещнал ударите на съдбата — тогава животът наистина би бил безспорен триумф за тъмнокосата млада дама от Югославия.
Тя беше горе в предната спалня и се преобличаше, когато чу звънеца.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Петък, 3-ти януари, предимно преди обяд
Морс се изкушаваше да се обади на Луис и да го предупреди да не се безпокои за уговорената им среща на Еделстън Роуд в 11:00 ч. Но не го направи. Мисълта за още влакове и таксита му изглеждаше непоносима, а пък и парите му в брой почти се бяха свършили. В 10:50 ч. той отново чукаше на вратата на семейство Смит, но и този път никой не отвори. Улицата се намираше в доста елегантен жилищен район. Но на юг от нея започваха малки и криволичещи улички с викториански двуетажни къщи от червени тухли; докато се движеше в този район, Морс започна да изпитва приятно удоволствие от живота, душевно състояние, което може и да не бе свързано е факта, че е в непозната среда и че няма нещо непосредствено или спешно, което да върши; на отсрещния ъгъл имаше малка кръчма, а часовникът му показваше, че до отварянето й има само около минута.
„Пукването на зората“ (най-привлекателното име на кръчма, което Морс бе чувал) разполагаше само с един бар и дървени столове до стената; след като разбра от собствениците за предпочитанията на местните жители към бирата, Морс седна с чашата си в нишата до прозореца и доволно отпи от халбата. Той не беше съвсем сигурен дали често повтаряното от него твърдение, че може да мисли в по-светли тонове след прилична доза алкохол, е наистина вярно. Но, разбира се,
Но каквато и да бе истината, той знаеше, че скоро ще трябва да обмисли нещата съвсем сериозно; основният въпрос, който го занимаваше сега, бе как така едно писмо, изпратено от несъществуващ адрес, бе успяло да получи отговор на същото място. Разбира се, беше лесно да се изпрати всичко, от което и да е място на света — да речем от „Бъкингамския дворец, Киндлингтън“; но как, по дяволите, бе възможно отговорът да пристигне на същия измислен адрес? И все пак точно така бе станало или поне така
