Поздрави от рая

преориентиране на криминалните престъпници. Но не го направи.

Очевидно бе необходим някакъв подбор и той съжаляваше, че в този момент Морс не е до него. Беше като трудна задача по математика в училище: ако не си внимавал, започваш да се оплиташ във все по- сложни уравнения, докато учителят не ти покаже прекрасно и съвсем просто решение, което свежда задачата до няколко малки изчисления и води до появата на бляскаво (и вярно) решение в долния край на страницата. Но сегашният му учител, Морс, бе очевидно зает е други дела, така че той реши да се захване сериозно с второто от двете уравнения.

Все пак, един час по-късно той ни най-малко не бе разширил познанията си за благотворителните организации в Оксфорд; и все повече се дразнеше от телефони, на които никой не отговаряше, или пък такива, на които се обаждаха доброволци за залепване на пликове, декоратори, болногледачи, идиоти или (най-лошият вариант!) се задействаха телефонни секретари, настояващи Луис да започне да говори „сега“. След още един час въртене на телефони не бе успял да открие нито една благотворителна организация, която да е провеждала свое мероприятие в Оксфорд — или където и да е в околността — през последните дни на декември.

Странно, той не стигна доникъде: и не можеше да каже нищо съществено, когато Морс за пореден път го удостои с присъствието си в 11:00 ч., появявайки се е чаша кафе и бисквита, които според Луис (съвсем погрешно предположение) шефът му беше донесъл за него.

— Ще ни трябват някои от онези хора, които ни обещаха, сър.

— Не, не, Луис! Не можем да седнем да обясняваме всичко на цял взвод новобранци. Прегледай клиниките, ако другото не върши работа. Аз ще дойда да ти помогна, когато имам възможност.

И Луис започна отново — този път с онези оксфордски клиники, занимаващи се с проблемите на окосмяването, които си бяха направили труда да отпечатат няколко сантиметра реклама в „Жълти страници“: само четири, слава богу! Но отново проблемът започна да придобива неописуеми размери, щом той започна да прехвърля въпросите, които би задал на управителите на тези клиники относно това дали тя е била там. За какво можеше да ги пита? Той искаше да установи дали жена, чието име не знаеше, чиято външност можеше да опише само съвсем бегло и от чийто адрес нямаше и най-бегла представа, освен може би това, че евентуално би могъл да е в Чипинг Нортън — дали подобна жена е идвала при тях с някаква цел, вероятно депилация на горната устна, в неуточнено време, въпреки че можеше да се предположи, че това е станало някоя сутрин, да речем през някой от последните дни на декември. Какъв фарс, помисли си Луис, какъв безсмислен фарс само бе излязъл! В първата клиника категорично отказаха да отговарят на въпроси, дори на полицията, за подобни „строго поверителни“ неща; във втората бяха достатъчно любезни да го уведомят, че в техните регистри нямат клиенти, живеещи в Чипинг Нортън; в третата имаше телефонен секретар, който го информира, че след новогодишните празници клиниката ще бъде отворена на 6-ти януари; в четвъртата изказаха предположението, при това съвсем учтиво, че вероятно не е разбрал добре рекламата: те само подстригвали, оформяли и боядисвали, а цялостно обезкосмяване на главата не влизало в спектъра на техните качествени услуги.

Луис затвори телефона — и капитулира. Той отиде в стола и намери Морс — единственият, който беше там — да пие поредната си чаша кафе и да решава кръстословицата в „Таймс“.

— А, Луис. Вземете си кафе! Има ли напредък?

— Не, по дяволите — тросна се Луис — а той обикновено ругаеше веднъж на две седмици. — Както казах, сър, имам нужда от помощ: половин дузина полицаи — ето какво ми трябва.

— Не мисля, че е необходимо.

— Аз пък мисля! — Морс никога не го беше виждал така ядосан, а Луис като че ли бе готов да избълва дозата си от ругатни, полагаща му се за цял месец. — Ние не сме сигурни дали тази проклета жена въобще е от Чипинг Нортън. Тя спокойно би могла да е и от Чизуик — като оная проститутка, с която се запознахте в Падингтън.

— Лу-ис! Лу-ис! Спокойно! Сигурен съм, че нито семейство „Палмър“, нито семейство Смит имат нещо общо с това убийство. И когато преди малко казах, че няма нужда да идват подкрепления за този случай, не исках да кажа, че не можете да вземете колкото искате хора — ако наистина се нуждаете от тях. Но не за тази дейност, Луис, не. Не исках да ви притеснявам, затова завъртях някой и друг телефон от това помещение; и сега чакам да ми позвънят, което може да стане всеки момент. И ако ми кажат това, което очаквам, струва ми се, че ще знаем точно коя е „мисис Балард“ и точно къде можем да я намерим. Нейното име е Бауман — мисис Маргарет Бауман. И знаете ли къде живее?

— Чипинг Нортън? — предположи Луис с уморен и отчаян глас.

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВАНеделя, 5-ти януари

Общо взето, мъжът е по-доволен, ако на масата му има хубава вечеря, отколкото ако жена му знае старогръцки.

(САМЮЪЛ ДЖОНСЪН)

Морс с радост бе приел поканата на мисис Луис за традиционния й неделен обяд, състоящ се от леко недоварено говеждо, сос от хрян, идеално подравнен йоркширски пудинг и печени картофи; обядът се бе харесал. От уважение към височайшия гост Луис беше купил бутилка младо божоле и се почувства съвсем удовлетворен, когато Морс се излетна в мекото кресло, пиейки кафето си.

— Понякога ми се ще да бях дребен служител в Египетската гражданска служба, Луис.

— Какво ще кажете за глътка бренди, сър?

— Защо не?

По тракането и дрънченето откъм кухнята се разбираше, че мисис Луис се е захванала с миенето на съдовете, но Морс продължи да говори тихо. — Знам, че идеята за един уикенд с някоя красива жена звучи примамливо за един изморен застаряващ мъж като вас, Луис, — но ще бъдете идиот, ако оставите тази чудесна готвачка, за която сте се оженил…

— Не съм го и помислял, сър.

— В този случай има един или двама души, които като че ли са играли двойна игра по един или друг начин, нали?

Луис кимна, също се отпусна в креслото си, отпивайки от кафето, и потъна в мисли за необичайното развитие на нещата от предишния ден, подпомаган от обясненията на Морс за това, кое как беше станало…

— …Ако някога решите да тръгнете по следите, (бе казал Морс) трябва да имате адрес — това е съществено. Е, има някои хора, като семейство Смит например, които могат да минат и без адрес, но не забравяйте, че те са професионални мошеници и знаят правилата на играта. При нормални обстоятелства човек има нужда да получава някаква кореспонденция. Ако принцесата, с която излизате, не е омъжена или е разведена, или по някаква причина живее сама, тогава няма проблеми, нали? Тя може да ви бъде любовница и съпруга за през уикенда и тя може също да се справи с резервациите — точно както е направила Филипа Палмър. Тя може да използва — тя трябва да използва — собствения си адрес и, както вече казах, няма никакви проблеми. Сега нека за момент си припомним докъде стигнахме с третата жена в нашия случай, тази, която е писала до хотела под името „мисис Ан Балард“ и която се е регистрирала като „мисис Ан Балард“ с адрес в Чипинг Нортън. Очевидно, ако успеем да я намерим и да разберем от нея какво се е случило в Пристройка 3 през Новогодишната нощ — или рано сутринта на Нова година — е, тогава всичко ще бъде съвсем лесно, нали? И всъщност ние знаем доста за нея. Ключът към загадката — или това, което мислех, че е ключът — бе версията, че тя вероятно е ходила на козметик ден- два преди да се появи в Хотел „Хауърд“. Съжалявам, Луис, че сте изпитали подобни разочарования по този въпрос. Но има и този друг аспект, по който непрекъснато мисля — адреса,