която (небезизвестно и за Гладис) самият Аристотел веднъж бе използвал, за да определи понятието за щастие. После, късно през есента, у Маргарет бе настъпила промяна: имаше моменти (непознати дотогава) на неподозирана раздразнителност, на неприсъща (дотогава) небрежност, и (може бе най-обезпокояващото от всичко) някаква грубост и егоистичност. Все пак, странно близката връзка между двете бе оцеляла и на два пъти Гладис се бе опитала да я попита, да помогне, да предложи нещо повече от формално приятелство; но от тези опити не бе излязло нищо. И когато един петък в средата на декември бе свършила последната сесия за тази година, Гладис бе видяла за последен път своята колежка преди появата й след новогодишните празници на 2-ри януари, а тогава съвсем не бе необходимо човек да има таланта на ясновидец, за да разбере, че нещо не е наред.
В стаята, където работеха извънщатните сътрудници, пушенето бе забранено, но някои от жените бяха така свикнали с тютюна, че с нетърпение очакваха сутрешните почивки за кафе и следобедните за чай, и двете провеждани в стола на Пълномощничеството, където
А в първия ден след завръщането си Маргарет бе допуснала някои необичайни небрежности в работата си: при едно просто добавяне бе пропуснала десет оценки; не бе забелязала едно погрешно изчисление, при това съвсем елементарно; и като капак на всичко (подобна грешка би накарала Гладис да побледнее от срам и унижение) бе сметнала сбора на 104 и 111 като 115 — резултат, който, според Гладис, би означавал за някой не особено късметлия кандидат посредствена оценка вместо отлична.
По обяд в петък, 3-ти януари, Гладис бе поканила Маргарет да обядват в китайския ресторант отсреща, на Бенбъри Роуд; и докато хапваха от свинското със сладко-кисел сос и от котлетите-специалитет на Лотус хауз, Маргарет бе признала на Гладис, че съпругът и е заминал на някакъв курс около Нова година и че тя се чувства малко потисната. И какво огромно удоволствие бе изпитала Гладис, когато Маргарет бе приела поканата и да прекара уикенда с нея — в дома на Гладис в Кътслоу, Оксфорд.
Мисис Мери Уебстър, старши администраторката, която строго (дори неприятелски) наблюдаваше работата на около четиридесет жени и обикновено се намираше на първия етаж в голямата стая с прозорци към игрището на Подготвителното училище Съмърфийлд, не се бе върнала на работното си място след сутрешното кафе на 6-ти януари. Доста необичайно! Но прозрението на мисис Бенистър (която беше доста изтормозена в живота от недостатъчния капацитет на отделителната си система, караща я непрекъснато да прави разходки до тоалетната на долния етаж, което пък от друга страна бе компенсирано от възможността да има по-обстоен поглед върху света) хвърли стаята в паника.
— Полицейска кола! — прошепна тя (но така, че да се чуе) на половината от дамите в стаята.
— Двама мъже! При секретарката са!
— Искате да кажете, че те са там долу и разговарят с мисис
По-нататъшните коментари и тълкувания бяха обаче предотвратени от самата мисис Уебстър, която внезапно се появи на вратата на дългата стая и тръгна по дългата пътека между бюрата и масите. Цялата стая бе притихнала и безмълвна, подобно на монашеска килия. И тя спря едва когато стигна до масата на Гладис, намираща се почти в самия край на стаята.
— Мисис Бауман, бихте ли дошли за малко с мен, ако обичате?
Маргарет Бауман не каза нищо; заслиза по дървените стълби на едно стъпало зад мисис Уебстър, а после я последва по главния коридор на долния етаж, за да се насочат направо към стаята, на чиято врата от шведски дъб имаше внушителна табела с надпис „Секретарка“.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Понеделник, 6-ти януари, преди обяд
Най-ужасните лъжи често пъти се изричат мълчаливо.
„Секретарка“ бе една от онези мили архаични титли, с които Оксфордския университет изобилстваше. На пръв поглед, подобна длъжност предполагаше личност с върховни стенографски умения. Всъщност, обаче, секретарката на Местната комисия, мис Гибсън, не беше добра машинописка, а способностите и се изразяваха в изключителни академични и административни способности, които преди десет години бяха довели до назначаването й за ръководител на екипа. С прошарена коса, стиснати устни и бледо лице, мис Гибсън седеше зад бюрото си на висок стол, тапициран с червена кожа, очаквайки пристигането на мисис Маргарет Бауман. Пред бюрото бяха подредени още три стола със същата червена кожа: на единия отляво на секретарката седеше мъж с меланхолично изражение, който отвреме-навреме поглаждаше изтънялата си коса с лявата си ръка с добре оформен маникюр и в този момент (въпреки че мис Гибсън не би го и предположила) разсъждаваше колко ли приятна жена е била секретарката на младини; в средата седеше един малко по-млад мъж — също полицай, също в цивилни дрехи — но по-набит и с по-приятно изражение на лицето. След като Маргарет Бауман почука и влезе, тя бе поканена да седне на свободния стол и мис Гибсън й представи двамата полицейски служители.
— В Чипинг Нортън ли живеете? — попита Луис.
— Да.
— На Чарлбъри Драйв 6, нали?
— Да. — Маргарет знаеше, че дори и с тези едносрични отговори треперенето на горната й устна издава напрежението й, а и се притесняваше от проницателния синьо-сив поглед на другия мъж, насочен към нея.
— И работите тук? — продължи Луис.
— Тук съм от седем месеца.
— Имали сте доста голяма ваканция по Коледа доколкото разбрах?
— От Бъдни вечер до миналия четвъртък.
— Миналият четвъртък, да видим — това е било втори януари?
— Да.
— Денят след Нова година?
Маргарет Бауман не каза нищо, въпреки че мъжът очакваше — или се надяваше? — тя да направи някаква забележка.
— Имали сте много работа, предполагам — продължи Луис. — Пазаруване за Коледа, готвене на ястията, всички тези неща?
— Да, много неща за пазаруване.
— Чух, че в Съмъртаун имало много добър търговски център?
— Да, много е добър.
— А Уестгейт в центъра — казват, че и той бил добър?
— Да, така е.
— Тук в Съмъртаун ли пазарувахте, или в центъра на Оксфорд?
— Направих всичките си покупки там, където живея.
— Значи въобще не сте идвали в Оксфорд?
Защо се колебаеше? Дали лъжеше? Или просто премисляше, за да бъде сигурна?
— Не, не съм.
— Не сте ходили на фризьор?
Маргарет Бауман повдигна с дясната си ръка няколко кичура от доста отдавна изрусената си коса, при което на лицето й се изписа смътна и уморена усмивка: — Личи ли да съм ходила?
— „Не, не личи“ — помисли си Луис. — Ходили ли сте в някой козметичен салон или клиника за разкрасяване, нали разбирате какво имам предвид?
