Поздрави от рая

— Не. Мислите ли, че трябва? — Като по чудо, сега тя се чувстваше много по-спокойна, даже извади хартиена носна кърпичка от черната си кожена чанта и избърса носа си, за да прикрие следите от подсмърчането и остатъците от неотдавнашна настинка.

От своя страна, Луис съзнаваше, че не постига особен успех е въпросите си.

— Съпругът ви в Оксфорд ли работи?

— Слушайте! Бихте ли ми подсказали защо ме питате всичките тези неща? Предполага ли се, че съм направила нещо лошо?

— Ще ви обясним по-късно, мисис Бауман. Правим разследване и задаваме въпроси на всички и сме много задължени за вашата отзивчивост. Така че, моля ви, засега просто отговорете на въпросите ни, става ли?

— Той работи в Чипинг Нортън.

— Какво работи?

— Пощальон е.

— Съвпадаха ли коледните ви почивни дни?

— Не, той трябваше да се върне на работа на втория ден на Коледа.

— Значи сте прекарали Коледа заедно?

— Да.

— А на Нова година заедно ли бяхте?

Въпросът увисна в тишината на стаята. Дори Морс, който наблюдаваше един паяк в отдалечения ъгъл на тавана, спря да човърка зъбите си с островърхия жълт молив. Колко дълго щеше да продължи тази почти непоносима тишина?

Внезапно се обади секретарката с тих, но твърд глас:

— Трябва да кажете истината на полицаите, Маргарет — така ще е по-добре. Току-що ги излъгахте за ходенето си в Оксфорд, нали? Ние се видяхме в гаража в Уестгейт в навечерието на Нова година, нали си спомняте? Пожелахме си всичко най-хубаво.

Маргарет Бауман кимна.

— О, да! Да, сега си спомних. — Тя се обърна към Луис. — Съжалявам, но бях забравила. Ходих там оня вторник — ходих в „Сейнсбърис“.

— А после се върнахте и прекарахте Новата година у дома със съпруга си?

— Не!

Морс, който все още следеше с поглед малкия паяк, работещ е осемте си пипала, се извърна на стола си и погледна в лицето жената.

— Къде е съпругът ви, мисис Бауман? — Това бяха първите шест думи, отправени от него към нея и (както по-нататък се развиха нещата) си останаха и последните. Но Маргарет Бауман не отговори директно. Вместо това, тя отвори чантата си, извади сгънат лист хартия и го подаде на Луис. Там пишеше следното:

31-ви декември

Скъпа Меги,

Ти отиде в Оксфорд, а аз съм вкъщи. Зная, че ще бъдеш разстроена и разочарована, но, моля те, опитай се да разбереш. Преди два месеца срещнах друга жена и веднага разбрах, че я харесвам. Мисля, че трябва да уредя нещата. Моля те, дай ми този шанс и не мисли лоши неща за мен. Реших, че ако заминем някъде за няколко дни, нещата ще се изяснят. Ти ще искаш да знаеш, дали обичам тази жена, а това аз самият още не знам, нито пък тя е наясно. Тя не е омъжена и е на тридесет и една години. Ще отидем с нейната кола до Шотландия, ако пътищата са проходими. Никой друг не трябва да знае. Взех си една седмица отпуск съвсем официално, въпреки че не ти казах. Знам как ще се почувстваш, но за мен ще бъде по-добре да си изясня нещата.

Том

Луис прочете писмото набързо, а след това погледна мисис Бауман. Дали така му се стори или в погледа и бе проблеснала радост от победата? Или пък бе нотка на страх? Не можеше да е сигурен. Но разпитът очевидно бе взел неочакван обрат и в този момент той с радост би приел помощта на Морс. Последният, обаче, все още разглеждаше с необикновен интерес писмото.

— Намерили сте тази бележка, когато сте се върнали вкъщи? — попита Луис.

Тя кимна.

— На масата в кухнята.

— Познавате ли тази жена, за която се споменава?

— Не.

— Не сте чували нищо от съпруга си?

— Не.

— Доста време му трябва за да, хм, „изясни нещата“?

— Да. Да не би моят съпруг да е претърпял катастрофа с колата? Затова ли…

— Не, доколкото знаем, мисис Бауман.

— Това ли е всичко, което очаквате от мен?

— Засега, може би. Ще трябва да задържим писмото — надявам се да разберете защо.

— Не, не разбирам защо!

— Ами, то може въобще да не е от съпруга ви — замисляли ли сте се за това? — попита Луис бавно.

— Разбира се, че е от него! — При тези думи гласът й неочаквано стана рязък и почти груб за разлика от първоначалните й любезни маниери и Луис се улови, че се пита кое-що за нея.

— Можете ли да сте сигурна в това, мисис Бауман?

— Бих познала неговия почерк навсякъде.

— Имате ли у себе си нещо друго, написано от него?

— Нося у себе си първото писмо, което ми написа — преди години.

— Бихте ли ни го показали, моля?

Тя извади един плик от чантата си, доста смачкан, измъкна от него писмото, също намачкано, и го подаде на Луис, който внимателно сравни почерка на двата листа и ти побутна върху бюрото към Морс, който от своя страна кимна бавно след няколкоминутен оглед: според него и професионалист, и аматьор биха определили двата почерка като еднакви.

— Мога ли сега да си отида?

Луис не бе съвсем сигурен дали е време да приключи този странно неудовлетворителен поне засега разпит и се обърна към Морс, от когото получи само безразлично свиване на рамене.

След което Маргарет Бауман излезе от стаята, напътена от секретарката да отиде да изпие още едно кафе в стола и да има готовност да дойде отново, в случай че полицаите искат да я питат още нещо.

— Съжаляваме, че ви отнехме толкова време, мис Гибсън — каза Морс след излизането на мисис Бауман — И ако можете да ни отделите някоя стая за около час, ще ви бъдем много благодарни.

— Можете да останете и тук, ако искате, инспекторе. Имам да върша много неща из сградата.

— Как виждате нещата, сър? — попита Луис, когато останаха сами.

— Няма в какво да я обвиним, нали? Не можем да я арестуваме, защото е забравила, че е купила кило салам от „Сейнсбърис“.

— Дали не отиваме твърде далеч, сър? Всичко е толкова отчайващо.

— Какво? Отчайващо? Съвсем не! Ние просто гледаме нещата от погрешна насока, Луис, това е