Поздрави от рая

от който тя е писала и адреса, на който хотелът й е отговорил. Не може да се разменя кореспонденция с фалшиви адреси — очевидно е, че не може! И, въпреки всичко, нали разбирате — може! Трябва да може — защото е станало, Луис! И като се замислите, ще видите, че това може да стане доста лесно, ако имате едно предимство — само едно. И знаете ли какво е това предимство? То е да бъдеш пощальон. Сега нека вземем един пример. Нека вземем Бенбъри Роуд. Къщите са наредени по една дълга, дълга улица, нали? Не съм сигурен, но са някъде около четиристотин и осемдесет или нещо такова. Сега, ако да кажем, последната къща е номер 478, какво точно би се случило с писмо, адресирано до номер 480? Сортировчиците в местната поща няма особено да се притеснят, нали така? То е съвсем близо до последния номер на улицата; и, колкото и да е невероятно, дори и някой да забележи, вероятно ще си каже, че там се строи нова къща. Но ако е адресирано, да речем, до 580, тогава очевидно сортировчикът ще си каже, че някой е сбъркал и по всяка вероятност няма да постави писмото в съответната преграда. В подобни случаи, Луис, има табла за проблемните писма и по- висококвалифицираните пощенски служители се опитват да ги разпределят по-късно. Но както и да се развият нещата, това, дали писмото ще попадне в чантата на пощальона или ще остане на таблата със спорните писма — няма значение! Самият пощальон наблюдава сортирането на писмата. Знам го! Проведох дълъг разговор с началника на пощата в Чипинг Нортън — чудесен човек! — и той ми каза, че писмото, което сме видели от Хотел „Хауърд“, адресирано до Уест Стрийт 84, по всяка вероятност е отишло в преградката на Уест Стрийт, тъй като е само на няколко номера от последния съществуващ номер. А дори и да е останало в купа с проблемните писма, пощальонът, чакащ да метне чувала върху рамото си, би имал пълната възможност да го види и да го вземе. А има само двама пощальони, които са доставяли писмата на Уест стрийт през декември: единият е млад човек, който е прекарал Новогодишните празници с приятелката си на Канарските острови; а другият, наречен Том Бауман, живее на Чарлбъри Драйв в Чипинг Нортън. Но там няма никого — нито него, нито жена му — и никой от съседите не знае къде са отишли, въпреки че миналите четвъртък и петък Маргарет Бауман е била на работа в Съмъртаун; проверих това. Както и да е, този уикенд едва ли можем да направим нещо повече. Макс казва, че ще приведе трупа в приличен вид до понеделник и така скоро ще разберем кой е той.

След като Морс свърши, Луис се осмели да зададе най-важния въпрос:

— Мислите ли, че убиецът е Том Бауман, сър?

А Морс се поколеба, преди да отговори.

— Знаете ли, Луис, имам странното усещане, че не е…

Морс се бе отпуснал в лека дрямка на креслото си и Луис тихо излезе от стаята и отиде в кухня и, за да помогне при избърсването на съдовете.

Същият неделен следобед Сара Джонстън най-после се върна в апартамента си. Тя знаеше, че едва ли някога отново ще има подобни преживявания и с неохота напусна хотела, където полицията все още действаше. Но даже и въжетата, с които бе обградена сградата, бяха свалени и сега нямаше полицай до страничния вход на пристройката. Мисис Биниън (която по начало не възнамеряваше да прекара Новата година в хотела, но й се бе наложило да остане и да помага при обслужването, поради заболяването на доста хора от персонала) едва тази сутрин бе успяла да отпътува на север, при родителите си в Лийдс. През тази неделна вечер в хотела се бяха зарегистрирали едва пет-шест души, въпреки че (напук) служителите, които бяха болни, се бяха върнали на работа. В 15:30 ч. Сара обличаше палтото си, когато иззвъня телефонът на рецепцията и глас на млада жена, доста привлекателен, попита, дали би могла да говори с мистър Биниън, ако разбира се той е там. Но когато Сара я попита за името й, връзката внезапно прекъсна.

По-късно вечерта, докато седеше пред телевизора, Сара си спомни този малък инцидент. Но това не беше важно, си каза тя; вероятно бе просто прекъсване по линията поради техническа неизправност или нещо подобно. Би ли могло това да е нещо важно? Главният инспектор Морс я бе помолил да се порови в паметта си и да измъкне каквото може оттам; тогава й бе хрумнало онова за значката на палтото на мисис Балард… Но имаше нещо друго, тя знаеше, и ако само можеше да се сети какво беше то. Но в момента не можеше.

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВАПонеделник, 6-ти януари, преди обяд

Ако работите усърдно по осем часа на ден, накрая може да станете шеф и да работите по дванадесет часа на ден.

(РОБЪРТ ФРОСТ)

Гладис Тейлър щеше да бъде огорчена, ако й се наложеше да напусне службата си в „Пълномощничеството по местните изпити за Оксфордския университет“. Беше й малко сложно да обяснява, когато я питаха къде работи, но помещенията на Изпитната комисия, голямата постройка от светли тухли и е плосък покрив в Съмъртаун в продължение на деветнадесет и половина години бяха служили за неин втори дом, а някъде дълбоко в себе си тя искаше това да са двадесет пълни години. Но в „Пълномощничеството“, както бяха известни служителите от Комисията, настояваха жените като нея — „извънщатните“, както ги наричаха — да прекратяват договорите си в сесията след шейсетия си рожден ден. Тези „сесии“ бяха по четири-пет всяка учебна година, като всяка от тях продължаваше от три-четири до девет или десет седмици; също така разнообразна бе и работата, която трябваше да се върши през тези сесии. Например сегашната кратка сесия (последна за Гладис — тъй като тя бе станала на шейсет миналия ноември) включваше три седмици напрегнати занимания по статистическото проверяване на отчетите — прибавяне, изчисляване, прехвърляне на оценки — от общите поправителни изпити през есента. Бройката бе много по-малка от тази през лятото и включваше онези кандидати, които не бяха успели да направят достатъчно впечатление на комисията в предишните си явявания. Но тези млади мъже и жени („върнатите празни бутилки“, както някои ги наричаха) бяха доста по-близки на сърцето на Гладис Тейлър, отколкото онези безценни чистопородни екземпляри от летните сесии (тя познаваше някои от тях!), които като че ли с някаква арогантна леснота прескачаха академичните препятствия. Донякъде, в собствените си очи, самата Гладис не бе постигнала кой знае какъв успех, напускайки средното училище в началото на войната, на петнадесет години, без да има какво да покаже на евентуалните си работодатели, освен безлично уверение в своята усърдност и точност. После, на четиридесет и една, след преждевременната смърт на съпруга си, който бе шофьор на камион и не само не се отличаваше с особена вярност, но не бе успял да остави и наследник след себе си, тя бе кандидатствала за работа в Местната комисия — и я бе получила. През първите месеци се бе заела със задълженията си с педантичност, която бе почти патологична и често й се случваше да се събуди посред нощ и да се чуди дали не е допуснала някоя непростима грешка. Но постепенно се беше успокоила и дори харесваше работата си. Съзнателността й бе забелязана от шефовете и от колегите й, в резултат на което в последните няколко години с леко закъснение бе получила повишение — пост, изискваш скромни отговорности, най-вече свързан с обучение на нови служителки, които постъпваха в групите. През последните шест месеца Гладис посвещаваше една много по-млада жена в тайните на цялата тази сложна дейност. Името на тази по-млада жена бе Маргарет Бауман.

Двете бяха работили заедно през последните три сесии и в процеса на работата се бяха сближили и научили (както става понякога при жените) доста една за друга. Отначало Маргарет беше свита и неуверена, както самата Гладис беше на времето. И тази именно — как да го наречем? — да, тази уязвимост бе направила младата жена симпатична на Гладис и доста скоро тя започна да възприема Маргарет като дъщеря вместо като колежка. Но Маргарет никога не споделяше твърде много интимни подробности за живота си с Том, своя съпруг; нито пък (през есента) говореше за тайната връзка, която съвсем очевидно имаше с някакъв друг мъж (Гладис никога не бе чувала неговото име). Но човек не можеше да не се досети! Тази връзка беше придала онази розовина на бузите и,