Поздрави от рая

одеялата; но върху чаршафите нямаше нищо.

— И вие не мислите, че те са се любили този следобед или вечер на някое от леглата?

Луис имаше опит в разследването на убийства и с удоволствие би забравил част От нещата, които бе виждал в стаите, в шкафовете, в гардеробите, в леглата, под леглата. Но той знаеше какво има предвид Морс и бе повече от сигурен в отговора си.

— Не. Нямаше следи от сексуални подвизи или нещо подобно.

— Изразявате се изключително деликатно — каза Морс, докато Луис минаваше покрай една колона от дълги камиони, които услужливо се отбиха встрани. — Но това, което казахте по-рано, беше уместна забележка. Ако старият креват не бе скърцал целия следобед…

— Въпреки това, както отбелязахте, сър, те може да са се любили на килима.

— Вие любили ли сте се някога на килим посред зима?

— Е, не. Но…

— Централното отопление все пак е нещо. Но има течение под вратите, не мислите ли?

— Самият аз нямам кой знае какъв опит в подобни неща.

При разклонението за Чипинг Нортън, Мортън-ин-Марш и Евъшъм колата зави наляво и след няколко минути Луис плавно спря пред Чарлбъри Драйв 6. Той забеляза потрепването на дантелено перде на предния прозорец на номер 5, но по цялата улица бе тихо и спокойно. Нямаше кафяво „метро“ нито пред номер 6, нито на стръмната алея, която водеше към боядисаните в бяло врати на гаража.

— Отидете да проверите! — каза Морс.

Но и в гаража нямаше кола. А когато Луис натисна входния звънец, ехото от иззвъняването му вътре прозвуча като в злокобно празна къща.

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВАПонеделник, 6-ти януари, преди обяд

Последното удоволствие в живота е чувството за отърваване от задълженията.

(УИЛИАМ ХЕЗЛИТ)

Там, където Морс реши да завият надясно покрай Алайд Карпетс, няколко минути преди това Маргарет Бауман бе завила наляво покрай „Сламената шапка“, а после се бе отправила на юг, към центъра на града. В Сейнт Джилс, в резултат на строгите санкции срещу шофьори, превишаващи двучасовия си престой (дори с една-две минути) сега почти по всяко време можеха да се намерят свободни места за паркиране — нещо, което бе немислимо преди. Маргарет паркира колата тъкмо на такова място, точно пред „Орелът и детето“, след което бавно отиде до автомата за билети, намиращ се на около двадесет метра оттам. През цялото време, откак бе седнала в стаята на Секретарката, до сега, вцепененото й съзнание отказваше да приеме същността на положението, в което се намираше, и бе по някакъв странен начин отдалечено от това, което (тя знаеше) щеше да бъде фаталната неизбежност на съдбата. Когато бе отговаряла на полицаите, гласът и поведението й бяха по-овладяни, отколкото тя се бе осмелявала да се надява. Не чак през цялото време; но всеки, дори и да е съвсем невинен, би бил притеснен при подобни обстоятелства. Бяха ли й повярвали? Но сега тя знаеше, че дори отговорът на такъв жизненоважен въпрос вече е без особено значение. (Тя пъхна ръка в ъгъла на чантата си, за да търси необходимите й монети.)Но би било невярно да се твърди, че в този момент Маргарет Бауман бе стигнала до някакво решение да сложи край на живота си. Разбира се, такъв изход й бе минавал през ума — о, толкова пъти! — през изминалите няколко дни на отчаяние и последните няколко кошмарни нощи. Тя не бе блестяща ученичка в средното училище в Чипинг Нортън, даже не я бяха включили в курса за начинаещи по „Гръцка литература в превод“ (да не говорим за курса по латински, който бе на съвсем високо ниво). Все пак, тя си спомняше някои неща (от една от задължителните книги) за Сократ, преди той да изпие отровата: неговите думи, че с радост би приел смъртта, ако се окаже, че тя е един дълъг и спокоен сън. А точно за това Маргарет копнееше сега — дълъг, непробуден и спокоен сън. (Тя не можа да намери точно толкова монети, колкото се изискваха според неумолимото указание върху автомата.) И тогава си спомни за майка си, умряла от рак на около четиридесет години, когато самата Маргарет бе само на четиринадесет; преди да умре, бе казвала колко ужасно уморена се чувства и как иска да се избави от болките и повече да не се събужда…

Маргарет бе намерила пет монети от по 10 пенса — трябваше й още една — и тя се огледа наоколо с детинска молба в очите, почти очаквайки безпомощността й да се окаже спасителна. На около стотина метра, покрай Тейлориън, към нея идваше регулировчик с жълта лента и тогава внезапно една съвсем нова и напълно необичайна мисъл премина през съзнанието й. Имаше ли значение ако я хванеха? Не искаше ли тя да я хванат? След всичките й така безмилостно погубени надежди, не идваше ли един момент, когато отчаянието не можеше да понася повече изпитания? Една бележка („Не даваме дребни“) отвън на „Орелът и детето“ подсказа на Маргарет, че не може да очаква съдействие от това заведение; тя обаче влезе и си поръча чаша портокалов сок.

— Лед?

— Моля?

— Искате ли лед вътре?

— О, да. Хм, не. Съжалявам, не ви чух добре…

Тя почувства върху себе си укорителния поглед на добре фризираната жена зад бара, когато и подаде монета от една лира, а като ресто получи 60 пенса: една монета от 50 и една от 10 пенса. Тя се почувства някак си по детински доволна, когато събра своите шест монети по 10 пенса и сложи купчинката в лявата си ръка. Нямаше представа колко време е седяла там, на една маса до витрината. Но когато забеляза, че чашата пред нея е празна и когато почувства затоплените монети в ръката си, излезе и бавно тръгна към Сейнт Джилс. Хрумна й — съвсем внезапно! — че тя стои там, на Сейнт Джилс; че току-що е дошла откъм Бенбъри Роуд; че трябва да е минала покрай Хотел „Хауърд“; че дори не го е забелязала. Дали не започваше да се побърква? Или пък съзнанието й се раздвояваше? Едната част се беше включила на автопилот, още докато беше в „метро“-то, а другата, логична и трезва, дори сега, докато вървеше към автомата, я караше да внимава за обувките си (онези, които бе купила за погребението) и да ги пази от кишата. Тя видя бележката под по-близката чистачка на стъклото; през две коли от нейната забеляза и полицайката, която се бе попривела за да погледне друга табелка с регистрационен номер и да попълни още една квитанция за глоба.

Маргарет отиде при нея, посочвайки към кафявото „метро“.

— Нарушение ли съм направила?

— Това вашата кола ли е?

— Да.

— Паркирали сте без билет.

— Да, зная. Току-що ходих да разваля пари. — Почти патетично тя разтвори дланта си, за да покаже шестте монети, като че ли те можеха да бъдат смекчаващо обстоятелство.

— Съжалявам, мадам, но нали на знака точно е указано? Ако нямате точно пари, не можете да паркирате.

За момент двете жени на почти еднаква възраст се загледаха една в друга с прикрита враждебност. Но когато Маргарет Бауман заговори, гласът й бе спокоен, почти безразличен.

— Харесвате ли работата си?

— Това няма нищо общо, нали? — отговори другата. — Тук няма нищо лично. Това е работа, която трябва да се върши.

Маргарет Бауман се обърна и полицайката я изгледа явно озадачена. От досегашния си опит знаеше, че буквално всеки, който намираше квитанция за глоба, се качваше в колата си и ядосано потегляше. Но не и тази висока, хубава жена, която сега се отдалечаваше от колата си по посока на Мемориала на жертвите. Докато се отдалечаваше, пресичайки Корнмаркет, за да тръгне нагоре по Карфакс, последните думи на полицайката продължаваха да отекват в съзнанието на Маргарет.