Поздрави от рая

ТРИДЕСЕТА ГЛАВАПонеделник, 6-ти януари, по обяд

Тогава дяволът го отведе в свещения град и го постави върху кулата на храма.

(МАТЕЯ IV, 5)

Маргарет Бауман стоеше под Карфакс Тауър, голяма и солидна кула от светложълт камък, която се намира на ъгъла на Куийн Стрийт и Корнмаркет, а от източната й страна минава Главната улица. Имаше синя табела, на която с бели букви се съобщаваше, че от върха на кулата се открива разкошна гледка към града и околността: такса 50 пенса, от понеделник до събота, 10:00 — 18:00 ч. Сърцето й заби силно, когато застана там и вдигна поглед към назъбената четириъгълна балюстрада, ограждаща върха. Тази балюстрада не бе висока; често пъти в миналото тя бе виждала хора да стоят там, като се виждаха почти половината от телата им, докато надзъртаха към Оксфорд или махаха на приятелите си, стоящи на около тридесетина метра по-надолу. Тя не бе от онези акрофоби, (какъвто беше Морс, например) които се обливат в лепкава пот и изпадат в паника от световъртежа, когато са принудени да се покачат на третото или четвъртото стъпало на домакинската стълба. Но тя винаги бе изпитвала ужас при мисълта, че някой може да я бутне — откакто веднъж на училищна забава в Сноудаун едно момче се беше престорило, че я бута, и когато за части от секундата бе изпитала чувството на непосредствен ужас от падането в стръмната пропаст, зейнала почти под краката й. Казват, че човек винаги си спомнял детството си, преди да умре, и тя съзнаваше, че вече два пъти — не, три пъти — мисълта й се бе връщала към ранни спомени. А сега като че ли това ставаше за четвърти път — спомни си думите, които баща й казваше, когато тя се опитваше да отложи писането на някое писмо или на домашното си: „Колкото повече отлагаш нещата, толкова по-трудни стават те, моето момиче!“ Да ги отлага ли сега? Да отсрочва вземането на съдбоносното решение? Не! Тя бутна вратата, водеща към кулата. Беше ясно, обаче, че тя е затворена; и с чувство на отчаяние и разочарование тя забеляза пояснението в долния край на табелата: 20 март — 31 октомври.

Шпилът на „Сейнт Мери“ сочеше многообещаващо нагоре към небето пред нея, когато тя тръгна надолу по Главната улица и отиде в Митрата.

— Голямо уиски „Белс“, моля, ако имате. (Колко пъти бе чувала съпруга си да изговаря точно тези думи!)

Младата барманка натисна една чаша към гърлото на обърнатата бутилка.

— Лед?

— Моля?

— Искате ли лед?

— Ъъ — не. Ъъ — да — да, моля! Съжалявам. Не ви чух…

Докато отпиваше от уискито, в лявото й слепоочие настойчиво туптеше един досега спокоен нерв, а света сега й изглеждаше малко по-поносим, отколкото когато бе излязла от Пълномощничеството. Подобно на някое полузабравено лекарство — отвратително на вкус, но въпреки това ефикасно — уискито като че ли беше й подействало добре; и тя си поръча още едно.

След няколко минути тя стоеше на Редклиф Скуеър; и когато погледна нагоре към северната страна на църквата Сейнт Мери, душата й като че ли бе обхваната от някакво странно и съдбовно омайване. По средата на високата постройка, сред тризъбите орнаменти, Маргарет видя главата и раменете на млад мъж в дебело палто, сложил бинокъл на очите си и взиращ се към северните части на Оксфорд. Кулата вероятно бе отворена! Тя отиде към стълбите през главния вход на църквата и тогава за момент се обърна и се взря в кубето на Редклиф Камера зад себе си; забеляза надписа на горното стъпало: Dominus custodial introitum tuum et exitum tuum17. Но тъй като тя не знаеше латински, до нея не стигна скритата ирония на думите. КУЛАТА Е ОТВОРЕНА бе написано с главни букви на едно табло за съобщения до входа; а вътре, зад една маса, покрита с пощенски картички, пътеводители и брошури с християнска литература, седеше жена напредна възраст, която вече бе разбрала, че Маргарет Бауман иска да се качи, тъй като й подаде кафеникав билет и поиска 60 пенса. Няколко дървени стъпала водеха до първата площадка, където на една заключена врата отляво висеше табелка, информираща посетителите, че тук е била Старата библиотека — най-първата към университета — където няколкото книги, събрани от първите учени, представляваха такава ценност, че бяха прикрепени с вериги към стените. Маргарет рядко бе проявявала интерес към стари църкви или други старини; но сега установи, че разглежда листовката, коя го жената на входа й беше дала:

Когато Мери стана кралица и Англия се обърна към римския католицизъм, архиепископ Кранмър и двама от неговите сподвижници, Латимър и Ридли, бяха осъдени в „Сейнт Мери“ за ерес. Латимър и Ридли бяха изгорени на клада. Самият Кранмър, след като официално се покая, бе върнат в „Сейнт Мери“ и осъден на смърт. Той бе изгорен на клада в рова край Белиъл Колидж, държейки дясната си ръка (написала отричането му) високо над пламъците…

Маргарет погледна собствената си дясна ръка с няколко петна от химикалка в основата на палеца и помисли за мъчителното изкупление, което Кранмър бе търсил и с радост приел за предишните си слабости. Една сълза се търкулна бързо по бузата й и тя извади бяла хартиена кърпичка от чантата си, за да избърше очите си.

Стълбите — вече железни и без перила на последните две площадки — водеха към покрива на страничния параклис и тя се почувства освежена от чистия въздух, когато се изкачи още по-високо, до камбанарията, където мъжът с бинокъл и развята от вятъра коса тъкмо се беше спуснал по витата каменна стълба, водеща към върха.

— Не се качвайте много нагоре! — любезно я информира той. — Доста духа. И е хлъзгаво. Внимавайте.

Когато се появи на върха на кулата, в продължение на няколко секунди Маргарет изпита силно замайване от гледката, разкрила се точно под краката й — черния железен пръстен, обграждащ изписаните със злато римски цифри на големия часовник, украсяващ северната страна на църквата. Но скоро паниката премина и тя погледна отсреща към Редклиф Камера, после вляво от камерата, към колежите по Броуд Стрийт; след това огледа постройките на Балиол, където Кренмър бе успял да избави душата си сред горящите съчки; после тя видя голите дървета по Сейнт Джилс и улиците, които се отправяха оттам към северната част на Оксфорд; после съзря гигантския жълт кран, който стоеше над покрива на Хотел „Хауърд“ на Бенбъри Роуд. Тя направи още няколко стъпки по стръмната пътека, водеща към северозападния ъгъл на кулата, когато внезапно изпита някакъв порив на въодушевление и сълзите отново бликнаха от очите и, а вятърът отметна косите й назад, а тя държеше главата си изправена със същото радостно безгрижие, както някога, когато бе малко момиченце и дъждът се лееше върху вдигнатото й към небето лице…

На едно място в ъгъла съвсем неподходящите й и неудобни обувки се подхлъзнаха по пътеката и един човек, който стоеше долу, видя, как черната чанта полетя към земята и падна почти изправена в една преспа сняг под северозападния ъгъл на кулата.

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВАПонеделник, 6-ти януари, следобед

Всичко идва при онзи, който чака — а наред с другите неща, идва и смъртта.

(Ф. Х. БРАДЛИ)

Морс беше недоволен и неспокоен — това бе доста очевидно, докато двамата седяха пред къщата на