Поздрави от рая

Притеснява ме това оставане след убийството: вероятно е било страхотно късане на нерви за двамата; било е прекалено сложно; и не на последно място рисковано. А това, което искам да кажа, е, че наистина не виждам смисъла. Те просто престояват в хотела цялата вечер и по което и време да е било извършено убийството, те нямат алиби…

— Ето, че пак започвате, Луис! За бога, престанете с това! Никой, по дяволите, няма алиби.

Двамата мъже помълчаха няколко минути.

— Още една чаша кафе, сър? — попита Луис.

— О! Съжалявам, Луис. Вие просто ми подрязахте крилете, това е всичко.

— Хванахме го, сър. Това е единственото важно нещо сега.

Морс кимна.

— И вие сте съвсем сигурен, че това е човекът?

— „Абсолютно“ е твърде силно казано, нали? — отвърна Морс.

ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВАВторник, 7-ми януари, следобед

Алиби (същ.) — доказателство при обвинение в криминално престъпление, че лицето е било на друго място по време на деянието.

(Тълковен речник „Чеймбърс“)

Щеше да мине около час преди разпита на Уилкинс да започне отново. Морс бе позвънил на Макс, но му бе казано, че ако той, Морс, продължава да доставя в лабораторията трупове престояли почти цяло денонощие, самият Макс няма да продължава да прави предполагаеми умозаключения: той е съдебен лекар, а не гадател. Луис се бе свързал с Хотел „Хауърд“ и бе установил, че наистина е имало едно телефонно обаждане — до неизвестен номер — от Пристройка 3 в Новогодишната вечер. Филипс се беше върнал от Дайъмънд Клоуз с почти очакваната новина, че Маргарет Бауман (ако въобще е била там) е изчезнала и сега той отново пое задълженията си в стаята за разпити, стоейки на вратата. Краката доста го наболяваха, очите му блуждаеха по предметите в полупразната стая: дървената маса с подпори, на която имаше две пластмасови чаши (сега празни) и един пепелник (бързо запълващ се); зад масата седеше русокосият свеж младеж, обвинен в ужасно убийство, който на Филипс се струваше доста по-спокоен, отколкото би трябвало да се очаква.

— Кога пристигнахте в Хотел „Хауърд“ вечерта на Нова година?

— Бихте ли го повторили?

— Кога пристигнахте в хотела?

— Не съм ходил в никакъв хотел онази нощ.

— Вие сте били в Хотел „Хауърд“ и сте пристигнали там в…

— Никога не съм свирил там.

— Никога не сте какво?

— Никога не съм свирил там!

— Не ви разбирам съвсем, мистър Улкинс.

— Ние със състава обикаляме по заведенията; рядко ходим по хотели.

— Вие свирите в поп-състав?

— Джаз състав — аз свиря на тенор саксофон.

— Е, и?

— Вижте, сержант. Вие казвате, че не ме разбирате; но аз също не Ви разбирам.

— В Новогодишната нощ сте били в Хотел „Хауърд“. По кое време отидохте там?

— В Новогодишната нощ бях във „Фрайър“ в северната част на Оксфорд!

— Наистина ли?

— Да, наистина!

— Можете ли да го докажете?

— Не веднага, предполагам, но…

— Мислите ли, че собственикът ще си спомни за вас?

— Разбира се! Та нали той ни плати.

— Вие сте свирили там със състава?

— Да.

— И сте били там цялата вечер?

— Докъм два часа сутринта.

— Колко души сте в групата?

— Четири.

— А колко души имаше във „Фрайър“ тази вечер?

— Шейсет — седемдесет. Там някъде.

— В кой бар бяхте?

— Бара на фоайето.

— И не сте излизали оттам цялата нощ?

— Ами, вечеряхме пържола с картофи в стаята отзад; някъде към девет и половина мисля, че беше.

— С останалите от състава?

— И със собственика, и с жена му.

— Нали говорите за Новогодишната вечер?

— Вижте, сержант, доста време вече седя тук, нали? Бихте ли могли да се обадите във „Фрайър“ и да повикате някого? Или да позвъните на някого от състава? Ужасно съм уморен, кошмарна вечер беше, нали разбирате?

В стаята настана мълчание; за Филипс то бе почти осезаемо, а важността на това, което бе казал Уилкинс, се вмести в съзнанието на детективите.

— Как се казва съставът ви, мистър Уилкинс? — попита тихо Морс.

— „Оксфорд блус“ — отговори Уилкинс със строго и намръщено изражение.

Чарли Фриймън („Фингърс“ Фриймън за музикалните си колеги) тази вечер с изненада видя пред входната си врата в Кидлингтън униформен полицай. Да, „Оксфорд блус“ са свирили във „Фрайърс“ в Новогодишната нощ; да, и той е свирил там същата нощ заедно с Тед Уилкинс в продължение на пет-шест часа; да, той с готовност би дошъл веднага в полицейското управление за да даде показания за това. Не му представлява трудност, нали? В края на краищата, то е само на няколко минути пеша.

В 21:30 ч. мистър Едуард Уилкинс бе вече откаран обратно в къщата си на Дайъмънд Клоуз; Филипс най-после бе освободен от дежурство; Луис, уморен и обезсърчен, седеше в канцеларията на Морс, чудейки се къде така непоправимо са сбъркали. Вероятно той би могъл да предположи — и той наистина го каза — че идеите на Морс са доста чудати: мъж, който е убит в маскараден костюм; после друг мъж, прекарал цялата нощ на празненството, облечен в абсолютно същите дрехи и преструващ се, че той е вече убитият мъж. Съвсем сигурно беше, че Том Бауман е бил и човекът на празненството, и убитият! Щеше да има (Луис го знаеше) доста трудности да се докаже подобна теза; но едва ли някоя от тях щеше да е така непреодолима, както разбиването на алибито на Уилкинс — алиби, което би могло да бъде потвърдено от шейсет-седемдесет напълно безпристрастни свидетели. Тихо и кротко Луис спомена тези си мисли на Морс — последният седеше притихнал и унил в старото кресло с черна кожа.