— Може и да сте прав, Луис — Морс разтърка очите си с лявата си ръка. — Както и да е, няма смисъл повече да се тревожите тази вечер. Способността ми да преценявам нещата се е изчерпала! Имам нужда от едно питие. Вие идвате ли?
— Не. Ще си отида право вкъщи, ако не възразявате, сър. Денят беше доста дълъг и ми харесва мисълта, че моята жена може да ми е сготвила нещо.
— Бих бил изненадан ако не е.
— Изглеждате изморен, сър. Искате ли да ви откарам?
Морс кимна вяло.
— Само ме оставете във „Фрайър“, ако може.
Както се качваше към входа, Морс спря. Червени, сини, зелени и оранжеви светлини проблясваха през прозорците на фоайето, а наоколо бумтеше музика на живо, беше нещо като карибски делириум на Лондонското Овално игрище за крикет в чест на пробната стотица, направена от Вивиън Ричърдс. Морс забави крачките си и свърна към бара, където седна на относително спокойствие и изпи две горчиви бири, наблюдавайки неколцина некомпетентни играчи на билярд, които си въобразяваха, че са Стив Дейвис. На стената до дъската за мятане на стрелички, той видя една обява:
Морс се замисли за трета чаша бира; но до единадесет оставаха само още няколко минути и той реши да се прибира — само няколко минути пеша по Карлтън Роуд, а после още малко по Бенбъри Роуд, до ергенския му апартамент. Но впоследствие нещо го отклони от решимостта му и наистина си поръча още една бира, голямо уиски „Белс“ и пакет обикновени бисквити.
В единадесет и двадесет той бе единственият, останал в бара, и младият барман, който забърсваше масите, му подсказа, че трябва да довърши питието си и да си отива: имало случаи (както Морс научи) полицията да извършва проверки за пийнали посетители след музикалните развлечения.
Когато си тръгваше, Морс видя „Калипсо квартет“, които опаковаха лъскавите си барабани и разни други карибски музикални инструменти и ги товареха в един стар и многократно удрян „Дормобил“. И внезапно Морс спря. Той застина на мястото си. Спря като вцепенен, взирайки се в човека, който тъкмо бе затворил задната врата на колата и който бавно се поклащаше към мястото на шофьора. Дори и в тази мразовита нощ този човек бе облечен само с кървавочервена риза е отворена яка, под която се очертаваше слабоватото му тяло; на главата си имаше торбеста шапка в черно и бяло, която позволяваше да се видят само сплетените му къдрици, украсени е мъниста; те висяха от двете страни на лицето му, подобно на змиите, които едно време са украсявали като венец главата на Горгоната с каменните очи.
— Добре ли сте, човече? — попита цветнокожият музикант, вдигайки и двете си ръце в знак на престорена загриженост за някой, който си е пийнал повечко. И Морс забеляза ръцете му — бяха почти като ръцете на бял човек, сякаш когато бе стигнал до дланите, Всемогъщият като че ли си е бил свършил боята.
Морс кимна, а на лицето му се изписа глуповата и блажена усмивка, каквато рядко бяха виждали на това място; позволяваше си я само когато слушаше любовния дует от Първо действие на Die Walkuere.
Морс не биваше (той го знаеше!) да остави нещата така. Но клепачите му натежаваха върху бодящите го очи, докато се връщаше към апартамента си; независимо от въодушевлението си, бяха му останали малко сили, както и малко апетит за нещо друго този ден. Но преди да се хвърли на бленуваното легло, той позвъни в дома на Луис и настоя мисис Луис (все още будна) да събуди съпруга си (който спеше вече цял час), за да разменят няколко бързи думи, преди 7-ми януари да отиде към безкрайния си завършек. И, когато, след кратък монолог от страна на Морс, изтощеният мозък на Луис го накара да остави слушалката, той също знаеше самоличността на човека, който в Новогодишната нощ се бе прибрал в Пристройката на Хотел „Хауърд“ с Хелън Смит от едната си страна и Филипа Палмър от другата.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Сряда, 8-ми януари, преди обяд
Бракът е сделка и някой трябва да понесе евентуалните загуби от тази сделка.
На рецепцията на Хотел „Хауърд“ следващата сутрин Сара Джонстън поздрави сержант Луис като че ли се радваше да го види, което всъщност си беше така, тъй като тя най-сетне си беше спомнила онази дреболия, която я безпокоеше, В такъв ранен час (беше едва осем и половина) кръглите й очила бяха кацнали на върха на носа й и трудно можеше да се твърди, че е извънредно претрупана с работа; всъщност, Луис вече бе забелязал не особено убедителният й опит да скрие под купчината с кореспонденцията книгата, която четеше, когато той бе влязъл неочаквано — по указание на Морс — за да я разпита отново.
Необходимо беше само едно малко потвърждение; и Сара отново се опита да подчертае няколкото недвусмислено сигурни момента, които бе формулирала в предишните си показания. Да, тя си спомняше, и то съвсем ясно, мъжът, който бе излязъл от мъжката тоалетна малко преди началото на Новогодишното празненство; да (сега, когато Луис го спомена), може би ръцете му не бяха така убедително черни, както останалото; да, двамата — „мистър и мисис Балард“ — бяха прекарали по-голямата част от вечерта, общувайки помежду си — поне до единия час, оставащ до полунощ, когато шотландските танци, всеобщата любезност и едновремешните селски танци бяха разкъсали последните останки от надменност и плахост; и когато „мистър Балард“ бе танцувал с нея, намазнените му пръсти бяха оставили тъмни петна върху собствените й ръце и по блузата й; да, без съмнение това беше така, защото сега тя съвсем ясно си спомняше, как се бе опитвала да измие ръцете си в умивалника на спалнята, преди да си легне същата нощ и как се бе опитвала да изчисти е гъба петното от булзата си на следващата сутрин.
Едно семейство на средна възраст стоеше и чакаше да си плати; и когато Сара отиде и донесе сметката им от малката стая зад рецепцията, Луис се наведе и успя да види заглавието на книгата, в която тя се бе зачела: „МИЛГЕЙТ: Томас Харди — Биография“.
След като сметката бе уредена, Сара се върна на мястото си и каза на Луис това, което си бе спомнила още. Беше странно, въпреки че сега не изглеждаше толкова важно. Една жена се беше обадила по телефона и бе попитала какво ще бъде Новогодишното меню: това бе всичко. Доколкото си спомняше, този малък инцидент се бе случил предишния понеделник — тоест на 30-ти декември.
Знаейки колко доволен ще бъде Морс от това, че предположението му се е потвърдило, Луис се канеше да запише показанията на Сара Джонстън, когато усети, че до него стои една извънредно привлекателна брюнетка, която премести тежестта на приятно закръглената си фигура от единия си крак, обут в черен чорап, на другия.
— Мога ли да получа сметката си, моля? — попита тя.
