оправя с твоя мил и щедър Чад.
Саркастичната му усмивка я разгневи. Гледаше гърба му, докато той се отдалечаваше, усещайки, че лоялността и се раздвоява между двамата братя. Съзнаваше, че това няма да е за последен път. Рязко се извърна кръгом и се отправи към къщата с бърза стъпка.
Когато отвори вратата, чу гневния глас на Кетрин, който долиташе от всекидневната. Тонът на този глас не отговаряше на образа, който жената винаги демонстрираше на обществени места, а именно на една възпитана и фина дама. Това събуди любопитството на Лана. Тя леко затвори вратата, стремейки се да не вдига никакъв шум.
— Ще го убия! Кълна се, че ще го убия! — крещеше Кетрин — Не ми стига ужасът в болницата! Керъл, когато Джон Бъкенън протегна ръка, помислих си, че най-после го направи за мен! Господи, помислих си, най-после, най-после да помисли и за мен! После прошепна нейното име… нейното име! А сега и този мръсен индианец изникна тук!
— Кетрин, всичко вече е минало — опита се да я успокои Керъл.
— Не, не е минало!
— Но ти се измъчваш от нещо, което вече няма никакво значение! — имаше някаква гневна нотка в гласа на Керъл в този миг.
— Няма ли?
— Ш-ш-шт!
Лана си даде сметка, че двете жени се съмняват дали някой не слуша разговора им, и на пръсти се върна до вратата отвори я шумно и я затвори. Беше чула достатъчно, за да разбере, че Кетрин ревнува връзката на Джон с майката на Сокола, една ревност, простираща се отвъд гроба и времето.
Докато вървеше към всекидневната, Лана пъхна пръст в подбрадника на шапката и охлаби връзката, за да свали, шапката.
Лицето й изглеждаше оживено, когато влезе в стаята.
— Мислех, че си отишла на езда, Лана — Керъл я изгледа внимателно.
— Реших да изчакам обяда. Чад ми каза, че би могъл да дойде с мен. — Отпусна се на едно кресло. Протегна се и закачи шапката на облегалото. — Да не би нещо да не е наред? — попита тя, като поглеждаше ту към Керъл, ту към Кетрин.
Възрастната жена им обърна гръб и си тръгна.
— Имам ужасно главоболие. Струва ми се, че е от слънцето. — Както гласът, така и държанието й бяха спокойни. — Глупаво беше от моя страна да не си сложа шапка тази сутрин.
Лана се засрами, че е задала този въпрос, принуждавайки жената да лъже. Стана от креслото, в което бе седнала, и се извини:
— Ще отида да видя дали не е останало малко кафе.
Разговорът, който тя прекъсна, не се поднови след нейното тръгване. Но мислите й продължаваха да кръжат около онова, което бе чула, докато седеше сама в стаята за закуска. Съжаляваше много за Кетрин. Животът й бе преминал в горчива ревност, която сама се подхранваше и все повече нарастваше. Това сигурно бе отровило всеки миг от живота й. И продължаваше да го трови. Лана въздъхна.
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
Сокола вдигна поглед от картите за покер и погледна към ъгъла на стаята, където двама по-възрастни каубои седяха до Боби Черния гарван. Индианецът ги забавляваше с историите си за дните, прекарани в Холивуд, за филмите и звездите, които е познавал. Бе се опитал да продаде всичко, което имаше за глътка уиски, но и до този момент бе на сухо.
— Наистина ли си играл във всички тези филми с Джон Уейн? — Бил Шорт гледаше Боби недоверчиво.
— Той винаги искаше мен — Боби кимна утвърдително. Нямаше ги вече мръсната розова наметка и перото.
Вместо парцаливите дрехи носеше карирана риза в ярки цветове и джинси. В новото облекло още по- силно изпъкваше неговата слабост.
— Аз го наричах Херцога, а той ми викаше Гарвана-който-си-почива.
— Наистина ли ти играеше в „Тя носеше жълта панделка“? Гледал съм този филм четири пъти, но не си спомням да съм те виждал. — Другият каубой размени поглед с Бил Шорт. — Единствените индианци, които видях там, бяха мъртви.
— Аз бях! — поясни Боби с усмивка, която разкриваше всичките му зъби. — Това бе причината, поради която винаги бях добър за индианец — винаги бях мъртъв във филмите. По тази причина Джон Уейн ме наричаше Гарвана-който-си-почива. Винаги бях проснат в прахта!
Боби се засмя. Засмяха се и слушателите му.
— Какво смяташ да правиш, Соколе? — Мексиканецът Санчес привлече отново вниманието му към картите. — Дан току-що се качи. Трябва да платиш, за да продължиш играта.
Сокола хвърли поглед към откритите си карти на масата. Всичко, което имаше, бе двойка четворки. Нямаше нищо в закритата карта, а седмата бе сменил. Дан щеше да го бие с двойка дами, които лежаха пред него. В чинията можеше да има и към три долара. Е, можеше и да блъфира! Толкова пъти го бе правил навремето. Но в този момент чувстваше един по-силен, по-властен, по-неудържим порив, който рушеше самоконтрола му, правейки го безотговорен и безгрижен към възможните последици. Бе същото чувство от предишната вечер.
Сокола хвърли картите на масата и рязко се изправи:
— Излизам от играта.
Искаше му се да бърза, но си наложи да върви бавно чак до вратата. Когато излезе, Сокола се спря за миг под навеса, за да свикнат очите му с тъмнината. Вниманието му привлякоха светлините сред дърветата. Идеха от господарския дом. Внезапен огън пламна във вените му. Пристъпи в посока на светлините, но спря и замръзна на мястото си, щом чу глас, идещ от сянката на дърветата, близо до него.
— И тебе ли те дразни димът? — попита Лутер Уилкокс със зле прикрито безразличие в гласа. — Трябваше да изляза да подишам чист въздух. Тютюнът ме задушава.
Сокола чу глухия удар на задните крака на стола, на който седеше мъжът. Задави го гняв. Защо не беше забелязал, че Лутер е там? Отговорът не го зарадва, защото знаеше че го разсейва образът на Лана, лицето й, лешниковите очи и спокойната красота на чертите й.
Сокола се извърна с привидно нехайство, за да разгледа мъжа, седящ в тъмното. С годините Лутер бе напълнял. Косите му сивееха. Въпреки че си разменяха по някоя дума, отношенията им си оставаха по-скоро хладни. Лутер и Бил Шорт го бяха държали по време на боя, който му нанесе Том Роулинс. Сокола не беше го забравил. Двамата мъже го знаеха и се държаха с него много предпазливо.
— Да, имах нужда от малко чист въздух. — Той прие обяснението, което Лутер сам му предложи.
Задмина мъжа и се облегна на рамката на един прозорец. Мястото му даваше възможност да следи какво става в общата спалня, при вратата, да гледа стария каубой и господарския дом. Лутер с мъка се извърна на стола и погледна Сокола. Умората на годините личеше по-силно след работния ден.
— Трябваше да излезеш в пенсия, Лутер. Вече си много стар за тази работа. — Това бе по-скоро констатация отколкото заинтересованост за здравето на възрастния мъж.
— В пенсия? По дяволите! Ще бъда каубой, докато не пукна или не се парализирам — изръмжа Лутер. — Ако се парализирам, е, можеш да ме вържеш за някое седло. Никога няма да изляза в пенсия. По-скоро ще умра.
Сокола се вбесяваше от нетърпение, въпреки че не личеше по израза на лицето му. В общата спалня избухна смях.
— Трябваше и ти да отидеш при тях, Лутер, за да чуеш Боби Черния гарван. Снимал се е в доста филми от твое време, знаеш ли?
Присъствието на индианеца беше още едно от нещата, което не се харесваше на Сокола. Чад сигурно имаше някаква скрита цел. Лана можеше да си мисли, че е жест на добра воля, но не и Сокола. Не го предполагаше дори и за миг.
— Не съм ходил много на кино. Не можех да си го позволя. — Лутер се закашля и се извърна, за да се
