— Да имате случайно чай от сасафрас? Това е лекарството ми за всички болести.
Кетрин се поколеба за миг, преди да отговори:
— Мисля, че имаме. Ще помоля Розана да ви донесе една чаша в стаята.
— Благодаря. Лека нощ.
Тръгна по коридора към спалнята си. Щом отвори вратата, погледът й незабавно се впи в остъклената врата на верандата. Просто така за миг, после се отправи натам, за да дръпне завесите. Ръката й се поколеба на кордона, докато гледаше тъмнината навън. Няколко светлинки премигваха сред дърветата. Лана дръпна малката дръжка, която блокираше вратата, и пусна пердетата.
Четвърт час по-късно вече бе намазала с крем лицето си, измила зъбите и облякла копринената пижама. Отправи се към леглото и дръпна покривката. Някой леко почука на вратата. После Керъл весело извика:
— Рум сервис! Лана се усмихна.
— Влез!
Докато вратата се отваряше, издърпа докрай покривката и започна да отупва една от възглавниците.
— Не трябва да се грижиш чак толкова за мен. Аз и не очаквам чак такива грижи.
— Знам.
Керъл постави подноса с чашата на нощната масичка до леглото на Лана.
— Благодаря ти, че ми го донесе!
Лана взе чашата от подноса и вдъхна от аромата на горещата течност.
— Но това нищо не ми коства. — Керъл сви рамене. — Ще бъде ужасно, ако здравето ти се влоши, докато си на почивка!
— Уморена съм — повтори Лана и отпи от течността.
— По-различен е от моя чай — отбеляза тя след още една малка глътка. — Харесва ми. Знаеш ли от каква марка е?
— Не. Кетрин го приготви. Розана вече си е легнала. Ето защо предложих аз да го донеса.
— Няма значение — и отпи още една глътка, преди да остави чашата на подноса.
— Ти си изморена. Не искам да те държа будна. — Керъл се отправи към вратата. — Лека нощ!
— Лека нощ! — Лана се извърна на леглото и запали нощната лампа. — Имаш ли нещо против да загасиш светлината?
— Не, разбира се.
Керъл отвори вратата, спря се за миг, пресегна се към ключа и изгаси светлината. Усмихна се и затвори.
След като взе чашата, Лана мълчаливо си пожела успокояващата напитка да й помогне да заспи. Не искаше да прекара още една нощ като предишната. Прозя се, изпи чашата до дъно, после се хлъзна под завивките и протегна ръка да загаси нощната лампа.
Няколко минути след като полежа на възглавницата, почувства, че й се гади. После заспа. Почти незабавно започна да сънува. Сокола беше в леглото, близо до нея. Очите му бяха яркосини, бляскави и магнетични. Цветовете бяха ясни и контрастни. Косите му бяха още по-черни и така блестяха, че Лана трябваше да затвори очи, за да не я заслепят странните видения.
Зад клепките на очите й се криеше истински взрив от цветове. Сърцето й биеше така силно, че Лана бе сигурна, че то е вън от тялото й. Когато отново отвори очи, Сокола сдържеше в ръце сърцето й. Помоли го да й го върне, но той се усмихна по своя нехаен начин и си отиде. После дойде Чад, обещавайки да й даде ново сърце, утешавайки я, както винаги бе правил. Гласът му беше много ясен, но лицето му бе размито, разкривено като в криво огледало на някой луна парк.
Дойде Керъл да й разкаже за писмото до сина си Джони. Лана се опита да обясни, че Сокола е откраднал сърцето й, но Керъл се засмя и я увери, че той не би сторил подобно нещо. Той беше като неин брат — нима не бе израснала с него като сестричка?
Сънят се превърна в шествие от образи — първо Сокола, после Чад, Керъл, последва я Кетрин, която крещеше срещу Джон. Джон също я навести, с джобове, от които се поддаваха пачки долари. Той непрекъснато тъпчеше в ръцете й пари, като я молеше да си вземе още. Старият индианец изникна изневиделица, тръскайки скъсаната розова наметка и грачейки като гарван. Кривите му пръсти се впиха в ръката й като орлови нокти. На врата си имаше гердан от кедрови орехи.
Лана дишаше мъчително. Чуваше как въздухът влиза и излиза от дробовете й със свистене. Сърцето й отново бе на мястото си. Дали Сокола й го беше върнал? Дали не беше новото сърце, което Чад й беше обещал? Ако имаше отпечатъци от пръсти, щеше да успее да разбере. Но как можеше да има отпечатъци от пръсти по сърцето й, след Като то беше вътре в нея? Ами ако не беше нейното сърце, а на някой друг?
Лана се опита да избяга от съня, но краката й отказваха. Имаше толкова цветове… толкова цветове: Великолепно! Беше Четвърти юли. Отпусна се, за да гледа каскадата от звезди и цветове — червено, синьо, зелено, жълто. Те се въртяха непрестанно. Лана се намираше в центъра на калейдоскоп. Невероятни форми и комбинации от цветове, създадени само за нея. Аметистово, оранжево, ярко виолетово червено, рубинено, смарагдово. Бе заобиколена от скъпоценности. Огромни камъни от по сто карата. Някой продължаваше да ги трупа върху нея, докато ръцете й не се размазаха под тежестта на пръстените.
Цяла нощ се люля между сънищата и кошмарите. Никога не разбра кое е сън, кое — видение. Когато се събуди, изпита известно съжаление. Не искаше да остави цялата тази красота зад гърба си. Усещанията от съня оставиха бяла диря, която полека започна да избледнява. Почувства се отпочинала, но и малко безволево отпусната.
Когато влезе в стаята за закуска, Кетрин седеше сама на масата. Усмихна се учтиво:
— Днес станахте малко по-рано от обикновено. Как се чувствате?
— По-добре — отвърна Лана на усмивката й.
— Какво предпочитате — сок от портокал или от грейпфрут? Имаме и от двата.
Кетрин стана от плетения стол и се отправи към подвижната масичка, отрупана с всичко необходимо за закуската.
— Няма значение. Мога и сама да се обслужа — предложи Лана.
— Седнете — настоя Кетрин. — Тъкмо ставах да си долея още кафе.
Лана отпи глътка от портокаловия сок. Къде е Керъл? Още ли спи?
— Не. Мисля, че приготвя куфарите на Чад. — Кетрин добави лъжичка захар в кафето си.
— Чад заминава ли?
— Да. Трябва да се върне със самолета във Финикс тази сутрин. Вече прекалено много отсъства от службата. — Лъжичката мелодично почукваше по стените на чашката, докато Кетрин разбъркваше кафето. — Сега е в кабинета си, за да вземе документите, които са му необходими. Ако желаете да говорите с него, преди да замине, трябва да го сторите незабавно.
— Да. Може би — промърмори Лана с леко недоумение. — Трябва да му поискам новото си сърце.
В мига, в който произнесе думите на висок глас, разбра, — че се е върнала към съня от изтеклата нощ, и се засмя.
— Каква лудост!
— Какво има, скъпа? — Кетрин вдигна любопитно поглед.
— Нищо. — Лана поклати глава и избута под Себе си стола. — Само дето тази нощ сънувах странен сън. Извинете!
— Няма защо.
След като напусна стаята за закуска, Лана пое със забързана крачка по коридора. Сви под втората арка, която водеше към друг коридор, завършващ пред врата от дърворезбован махагон. Беше единствената стая, освен спалните, осигуряваща пълно спокойствие. Почука два пъти на лъскавото дърво.
— Влез — каза Чад.
Завъртайки месинговата дръжка, Лана отвори вратата. Кабинетът бе стая, издържана в чисто мъжки стил, пропита от духа и личността на Джон. Лана незабавно го откри в декоративния килим на индианците навахос, окачен на стената, в куклите качина, подредени на полицата на камината. Над свода й висяха препарирани глави на антилопи. Мебелите бяха от масивен дъб, а диванът и столовете бяха тапицирани с кожа. Всичко бе разположено около огромно чертожно бюро с картотека и кош, пълен със завити на руло
