хартии. Това наистина бе в стила на Джон — човек на откритите пространства, ловкия строителен предприемач, изследователя на културата навахос.
Чад стоеше прав зад масивното дъбово бюро и подбиеше документи, които слагаше в отвореното си куфарче. Усмивка засия на лицето му, щом я зърна.
— Добър ден! Кетрин току-що ми каза, че заминаваш тази сутрин. — Лана бе прекосила стаята и в момента стоеше пред бюрото. — Ти вчера нищо не ми каза.
— Мислех да тръгна днес късно следобед. После Керъл ме помоли да спра в стария ми университет, за да видя Джони. Купила е някои книги за него, а Розана му е приготвила любимите сладки, така че ме изпращат с „кош изненади“. — Сложи няколко листа в папката, която държеше в ръка, а папката — в куфарчето при останалите документи. — Това е начинът, по който Керъл иска да се извини, че не го е виждала миналата седмица.
— Надявам се, че не съм била причина за нещо — рече Лана.
— Не, не си ти. Имаше много занимания в училищната програма за миналия уикенд. Джони не искаше да ги пропусне. Той е в отбора по ръгби.
Лана се успокои след обяснението на Чад.
— Предполагам, че Керъл се гордее с него, нали?
— Гордее ли? Това не е подходящият израз — заяви Чад. — Керъл на практика живее само за това момче. Знам, че е така, защото вече не може да има други деца, но се притеснявам, понеже за нея той е смисълът на живота. Пише му по четири-пет пъти седмично. Понякога си мисля, че се грижи за нашия син повече, отколкото… — Замълча, а лицето му изразяваше раздразнение. — Извини ме, Лана.
— За какво?
Изви глава на една страна. Лъскавите тъмни коси се разпиляха по раменете.
— Стара история. Съпрузите винаги се жалват от начина, по който жените им ги пренебрегват. — Внезапно затвори куфарчето и погледна като човек, който е приключил с работата си. — Не исках да говоря за това. Керъл не е безгрешна, но и аз не съм съвършен.
— Ти си по-близо до съвършенството от нея — пошегува се Лана, опитвайки се да разведри атмосферата от внезапно изникналото напрежение помежду им.
Чад заобиколи бюрото и застана пред нея. Постави ръце на раменете й. Гледаше е дълбок поглед, който сякаш беше олицетворение на искреността. Обаче Сокола не му се доверяваше. Тази мисъл внезапно й дойде на ум.
— Керъл е добра съпруга… и добра майка — разпалено обясняваше Чад. — Искам да го разбереш, за да знаеш, че не липсата на нещо е причината, заради която…
Замълча и не довърши мисълта си.
— Щеше ми се да не беше идвала да се сбогуваме — тихо прошепна Чад. — Ако тук бяха майка ми или Керъл, щеше да е по-лесно.
Смисълът на обърканите слова се, изясни от само себе си, когато пръстите му се впиха в раменете на Лана. Тя го погледна в очи. Златен прашец заискри в светлокафявите му зеници. Блясъкът им сякаш я омагьоса. Лана разбра опасния му чар — опасен, защото този мъж твърдеше, че уважава жена си, докато й даваше аванси. Образът на Чад започна да се размива пред очите й, но тя не направи никакъв опит да го спре, само за да види докъде ще стигне. Ръцете му я привлякоха, Лана отпусна глава назад. Устата на Чад бе гореща, когато облада устните й, движейки се към тях с вещината на експерт. Ръцете му я обгърнаха и се сключиха зад гърба й. Вместо да се развълнува, Лана сякаш угасна. Нямаше я онази възбуда, онзи божествен световъртеж, който получаваше само от Сокола. Започна да се отдръпва, за да прекрати целувката, съжалявайки, че изобщо я позволи.
Когато вратата на кабинета се отвори, тя все още беше в обятията му и устните им едва се отделяха. От внезапното нахлуване и на двамата им се зави свят. Очите на Лана се разшириха от ужас, като видя Сокола на прага. Очите му сякаш бяха от лед и тя замръзна на мястото си. Ръцете на Чад охлабиха прегръдката, но покровителствено останаха на раменете й.
— Самолетът ще бъде готов за излитане след четвърт час Джейк ще те закара до Финикс. — Сокола направи кратка пауза след съобщението, после ледена усмивка се изписа на устните му: — Съжалявам, че ви обезпокоих.
Оттегли се в коридора, затваряйки вратата зад себе си, Лана сведе глава в безмълвно отчаяние, какво ли си помисли Сокола и какво ли обяснение можеше да му даде. Дори не се бе опитала да се откъсне от прегръдката на Чад
— Лана, какво да ти кажа? — прошепна той. — Не трябваше да допусна тази целувка. Беше Сокола, но можеха да бъдат…
Той хвана брадичката й и я повдигна.
— Съжалявам, но не мога да направя нищо срещу чувствата, които изпитвам към теб.
Лана се измъкна от ръцете му.
— Не казвай нищо, Чад.
— Зная, че нямам право да казвам нищо. — Той хвана ръката и, за да не я пусне да си отиде. — И нямам право да изпитвам онова, което изпитвам. Но това не променя положението. Чувствам се отчаян, както сигурно и ти се чувстваш, повярвай ми!
— Вярвам ти.
Дали наистина му вярваше? Или бе възможно всичко да е добре премислено, за да накара Сокола да се отдалечи от нея?
— Никога не съм искал да ти причиня зло или да те поставя в неловко положение — тихо добави Чад. — Последните дни бяха истинско мъчение за мен — да си толкова близо и да не мога да те прегърна и целуна!
— Никога повече няма да се случи — увери го Лана.
— Не те упреквам за начина, по който мислиш, скъпа… — Чад се опита отново да я прегърне, но Лана се възпротиви.
— Не! — каза тя решително и се освободи от прегръдката му.
Той я извика по име, но тя се направи, че не чува, и избяга от стаята. Не бягаше от Чад. Тичаше към Сокола. Но нямаше никакво намерение да го обяснява на Чад.
Навън слънцето така ослепително грееше, че очите я заболяха. Трябваше да ги покрива с ръка, докато стигне до сянката на дърветата на поляната. Когато бе вече на двора, се спря и се огледа, търсейки Сокола. Нямаше и следа от него.
Близо до една от постройките някакъв каубой товареше нещо на камионетка. Лана прекоси двора и се отправи към него. Мъжът може би беше видял Сокола да излиза от къщата и знаеше в каква посока е тръгнал.
— Къде мога да намеря Сокола?
Беше останала без дъх, прислонила се до свалената задна рамка на камионетката. Каубоят извърна глава. Лана почувства любопитния му поглед, но не я интересуваше какво може да си помисли старецът
— Виждали ли сте го? — попита тя настойчиво.
— Видях го да влиза в конюшнята преди минута — отвърна той, и посочи с ръка сградата, за която говореше.
— Благодаря! — Лана произнесе думата, вървейки с бърза крачка натам.
Промъкна се през тясната пролука на притворената врата. Вътре, в сумрака, миришеше на спарено, на коне и прах от сено. В другия край широка двойна врата бе отворена, и пропускаше ярките слънчеви лъчи. Сокола водеше кон точно оттук. Докато Лана прекоси целия циментов пасаж, той вече увиваше някакво въже в една метална халка на стената. На земята се виждаха седлото, покривалото и чергилото, лежащо под седлото. Сокола дори не я погледна, когато тя стигна при него. Лицето му бе като маска.
— Соколе, трябва да ти обясня сцената, която видя в кабинета — поде тя.
— Защо? — прекара веднъж чесалото по конския гръб, за да почисти праха. — Не ме засяга.
Равният и безразличен тон предупреди Лана, че той няма да я улесни в намеренията й. Но по някакъв начин трябваше да му обясни, а не знаеше откъде да започне.
— Не е онова, което изглеждаше — запротестира Лана, желаейки той поне да я погледне, докато
