потръпващи от вятъра. Студеният вятър донасяше приглушеното мучене на животните и отделни викове на каубоите. Тези звуци нарушаваха тихото трополене на копитата на коня й, който се носеше бавно между шумолящите дървета.
При следващия завой на пътеката дърветата се разредиха и отстъпиха място на поляна, покрита с камъни и трева. От другата страна на поляната се приближаваше ездач. Лана зърна проблясващите бели и сини ивици на кафявата, жилетка. След това конят и ездачът изскочиха от дърветата точно срещу нея. Кафявият кон с бяло петно на муцуна — той разтърси глава с пръхтене, движейки се встрани възбуден, но обуздан от своя ездач. Сокола изчака продължителния й поглед, след това отслаби натиска върху мундщука и пусна коня напред с бърза стъпка.
— Къде отиваш?
Лана не успя да различи нищо особено в лекото, учтиво и зле прикрито любопитство.
— В лагера за малко кафе.
— Ще дойда с тебе — каза той, като доближи коня си до нейния.
— Мислех, че яздиш сам — не се сдържа да се заяде с него.
— Искам само да съм сигурен, че ще пристигнеш в лагера здрава и читава — уточни Сокола.
Желанието й да го запита на какво се дължи внезапният му интерес към нейната сигурност изгасна след като, Лана си даде сметка, че може би това беше единственият начин, по който той искаше да изрази, че съжалява за последното им скарване. Беше много горд човек. Едва ли можеше да се извинява.
Конят му беше избързал, когато прекосиха поляната. Дразнеше го мундщукът и той тръскаше глава, като хвърляше яростни погледи към ездача си, сякаш очакваше подходящ момент, за да го хвърли на земята.
— Защо не напусна ранчото, Соколе? — наруши тя краткото мълчание.
— Защо трябваше да го напусна?
— Защо остана? Защо поиска да останеш? — Поправи тя въпроса си.
— И аз това се питах.
— И? — напомни тя.
— Играя една игра. Трябва да я изкарам докрай. Може би когато всички карти бъдат сложени на масата, ще знам дали съм спечелил.
Косият му поглед й подсказа, че това беше единственият отговор, който можеше да й даде сега.
— Една птица излетя от храста пред тях. Конят на Сокола се изправи на задните си крака и препусна, намирайки прекрасен повод за лошото си държание. След минута той овладя дорестия кон и го докара до кроткия кон на Лана, който само беше помръднал ухо при шума на птицата. Лицето на Сокола направи кисела гримаса.
— Никой не желае да го язди.
— Не разбирам защо — промърмори сухо Лана. Усещането, че се развлича, трая само миг, след което мислите й се върнаха отново. — Защо Роулинс не те харесва? Практически той те е отгледал?
— Отгледал ме е.
— Тогава защо? Може би защото си искал да се ожениш за Керъл?
— Да кажем, че не ме е искал за зет — усмихна се леко Сокола.
— Още ли си й сърдит, че се е омъжила за Чад?
— Тя му е лика-прилика. От едно тесто са. Те са си един за друг.
Забеляза, че погледът му стана твърд, и се запита какво ли си е спомнил.
— Когато Чад те наби…
— Чад ли? — прекъсна я Сокола. — Чад никога не ме е бил.
— Но Керъл каза… — започна Лана.
— Керъл лъже. Единственият човек, който ме е бил, е баща й, докато Бил Шорт и Лутел Уилкокс ме държаха. Наистина там беше и Чад, но гледаше отстрани. Когато се свестих, разбрах, че носът ми е счупен, за спомен — докосна с пръст малката гърбица на носа си.
— Том Роулинс те е бил? — Лана беше смутена от обърканите истории. — Защо?
Дълго време се чуваше единствено скърцането на коженото седло, подрънкването на шпорите и юздите и неравният ход на конете, които вървяха по твърдата почва.
Сокола гледаше подстриганата глава на коня си.
— Твърдеше, че съм изнасилил дъщеря му.
Лана не можа да реагира веднага. Спомняше си ясно как грубо се нахвърли върху нея, знаеше силата на неговия гняв и въпреки това запита:
— Нима?
Като извърна глава назад, той се изсмя тихо към небето.
— Знаеш ли, ти си първият човек, който ме пита? Том не го стори. Нито другите мъже. Нито дори Джон Бъкенън. — Лана почувства неговото огорчение и разбра мотивите. — Ако те интересува дали съм се любил с нея, отговорът ми е — да, много пъти. Но това беше отдавна.
— А тя се омъжи за Чад — промърмори Лана.
— Винаги е желала да стане изискана дама като Кетрин. От това, което чувам, Керъл е слънцето на обществото във Финикс. Тя постигна мечтата си.
Изглеждаше, че Сокола не я мразеше. Лана не би могла дори да помисли, че казаното от него го правеше циник. Имаше известна горчивина, вярно, но събитията в живота си бе приел като нещо естествено. Това говореше красноречиво за неговата вътрешна сила.
Намекът за Кетрин я накара да запита:
— Името на майка ти беше Бяла салвия, нали?
— Да — погледът му я питаше откъде знае.
— Джон я е обичал много. Мислех, че това е навахското име на Кетрин. В деня, когато пристигна Боби Черния гарван, беше бясна от ревност. Чух да казва на Керъл, че Джон промълвил името на майка ти, преди да умре.
Тежестта на депресията започна отново да я гнети. Вече дори присъствието на Сокола не й въздействаше.
— Защо се интересуваш толкова от миналото?
— Защото се опитвам да разбера какво става сега — въздъхна тя.. — Това е като да се загубиш в огромна къща с много стаи без светлини. И най-незначителната информация ти запалва по една свещичка. Така мога да намеря пътя.
— Нищо не може да промениш. Не можеш дори да опиташ, без да промениш себе си — предупреди я той.
— Всички се променяме, Соколе. Това е част от живота — гласът й беше равен, безразличен.
Сокола протегна ръка, хвана поводите на коня й до подбрадния ремък и го накара да спре. След това накара своя кон да се завърти, без да обръща внимание на съпротивата за да застане точно срещу нея, така че краката им се докосваха. Дълго време той я гледаше втренчено.
— Нещо не е в ред ли, Лана? — запита я озадачено. — Има нещо. Усещам го. Не се държиш както преди. Ако съм те обидил…
— Не е това. Струва ми се, че… не. — Неопределеното повдигане на рамене показваше, че и тя не знае истинската причина. — Случиха се толкова неща: смъртта на Джон, внезапното наследство и цялата тази лудница, след това болестта, идването ми тук. Мисля, че всичко това ми дойде много.
Можеше ли да му обясни, че вече нищо не я интересуваше? Това я тревожеше също.
Като се наведе, Сокола обхвана шията й с ръка, поставена в кожена ръкавица, и я привлече към себе си. Мощното докосване на устата му разкриваше желание, което изчерпваше и последните й сили. Въпреки това целувката я развълнува.
Дорестият кон на Сокола не хареса близкия допир на нейния кон, дръпна се настрани и ги раздели. Ядосан, Сокола го пришпори и го накара да се върне до нейния кон отново. Нетърпението, което бликаше от сините му очи, нямаше нищо общо с капризите на коня му.
— Ще ме търсят, ако не се върна бързо при стадото — каза Сокола.
— Знам. По-добре е да вървиш — посъветва го Лана, ненавиждайки го заради апатията си. Обърна глава и стисна поводите още по-силно. — Не съм добра за компания. Съжалявам.
