тя погледна тясната пътека, водеща към горния ръб на каньона.
— Виждаш ли покрива на онази постройка близо до входа на каньона? — показа й Сокола и Лана потвърди, като едва забеляза куполообразния покрив. — Там прекарах моето детство с майка си. Ние сме в резервата на навахите. — Обхвана кръста й с ръка.
— Защо сме дошли тук? — Лана се обърна, за да го погледне, благодарна, че е с толкова силен мъж.
— Защото имах нужда от място, където да те държа скрита няколко дена, докато ефектът на пейота изчезне напълно. Може би утре вечер ще си заминеш. — Сокола й хвърли страстен поглед. — В момента сетивата ти са под въздействието на наркотика и това е една от причините да не искам да се любим сега. Не желая да се форсират нещата защото изживяването ще бъде фалшиво.
Въпреки че желаеше, Лана не засегна въпроса.
— А каква е другата причина? — запита вместо това.
— Тъй като скоро ще имаме посещение, искам да се подготвя за тяхното идване. — Свали погледа си от нея, за да огледа внимателно дъното, горния ръб и входа на каньона.
— Не си ми обяснил защо си избрал това място. Сигурна съм, че има още цяла дузина места, където можем да отидем.
— Роулинс и повечето от старите каубои познават всеки сантиметър от терена на ранчото, поне колкото мене. Ако бяхме си опитали да отидем в някой град, за да се скрием, сигурно щяха да ни видят. Парите и силата на Фокнъровци могат да накарат доста хора да кажат какво са видели. Но това място — и той показа с глава района наоколо — е моят дом. Роулинс знае къде е колибата, но се обзалагам на каквото и да е, че не знае тази пещера.
— Роулинс ли очакваш да дойде?
— Ще дойде преди Чад. Роулинс ще му обясни как да дойде, но ще накара няколко платени конника, които ще си държат устата затворени, за да проследят следите ни.
— Ще върви по дирите. И ще дойдат, нали? — запита изплашено Лана.
— Ще ги загуби на около километър и половина оттук, а може и по-рано — успокои я Сокола и се обърна, гледайки я замислено. Погали с пръст бузата й с нежно докосване. — Можех да те забъркам в още по-голяма каша, Лана. Преди всичко можеше да загубиш всичките си пари. Трудно е да се каже колко отчаян се чувства Чад и докъде е способен да стигне, за да скрие това, което искаше да направи или доведе докрай.
Лана разбра потенциалната опасност на положението.
— Не ме е страх. — Странно, но беше истина. Съзнанието за това успокои гласа и.
— Докато сме вътре й не излизаме, няма да ни видят. Можем да останем тук, додето не престанат да ни търсят.
— А какво ще правим с храната и водата?
— Позволих си да задигна от запасите на лагера, преди да тръгнем — сподели Сокола. — Колкото до водата, под нас има извор.
— А помпа, за да я качваме дотук? — запита Лана полусериозно, полушеговито.
— Макар и да не ги виждаш, има издълбани в камъка стъпала до дъното на каньона. Но трябва да сляза, за да напълня манерките.
Лана хвърли поглед към отвесната стена и се изплаши.
— Ами ако паднеш и си счупиш врата?
Лек смях бликна от гърлото му, прогонвайки всякакви страхове, а с ръката, с която я придържаше, я привлече към себе си.
— А защо трябва да се случи? — целуна я по бузата. — Ще внимавам! — обеща й той.
— Не можем да останем тук завинаги, Соколе. — Лана сведе глава и облегна челото си на рамото му. — Какво ще стане след няколко дни? А
— Тогава… ще изберем подходящ момент, за да се противопоставим на Чад — каза с успокоителен тон.
Лана затвори очи, оценявайки маниера на Сокола да говори в множествено число.
— Веднъж ми каза, че не се намесваш в работите на другите. Сега определено не си безпристрастен наблюдател.
— Сега има разлика…
Не можа да довърши обяснението, защото замръзна за миг, като впи пръсти в рамото й. Лана усети напрежението и вдигна глава, за да види какво става. Чу шум на мотор миг преди Сокола да я предупреди.
— Идват — бутна я във вътрешността на пещерата. — Загаси огъня и дръж спокойно конете.
Слабият огън почти беше загаснал. Лана го дозагаси, като хвърли пръст върху умиращите въглени. Отиде при конете. Погали муцуната на петнистия, докато дорестия подуши раменете й. Чувстваше, че стомахът й се свива всеки път, когато погледнеше към отвора на пещерата. Там беше Сокола, проснат по корем, прилепнал до земята. Лана искаше да е до него, за да вижда какво става. Вместо това можеше само да гадае по шумовете, които идваха отдалече.
Колата спря, моторът изгасна. Чу се металически шум от тръшването на врати, последван от тишина, изпълнена с напрежение. Лана напрегна слух и чу слаби гласове, или поне мислеше, че е чула. Не беше сигурна. Пъстрият кон обърна глава към входа на пещерата, наостряйки уши. Спомняйки си задачата, поставена й от Сокола, продължи да милва муцуната му.
Времето минаваше. След период, който й се стори часове, умът й се питаше наистина ли е необходимо да стои при конете. Този път обаче Лана не обърна внимание на усещанията си, знаейки, че това е продължаващият ефект на пейота. Накрая сантиметър по сантиметър Сокола се плъзна назад, след това се извърна тихо и отиде при нея.
— Какво става? — запита Лана, гледайки непроницаемото му лице. — Отиват ли си?
— Не — каза той, като поклати глава. — Мисля, че Чад ще чака Роулинс да дойде тук по нашите следи.
— Колко време ще му е необходимо?
— Късно следобед, най-вероятно. Да се върви по следи, е много трудна работа — обясни той. — Роулинс ще върви по тях, след като отгатне закъде сме тръгнали.
— Но ти каза, че ще ги загуби на километър и половина оттук — припомни му Лана.
— Когато ги изгуби, ще изпрати някой от момчетата, за да пресрещне Чад. Но Роулинс ще остане, за да разузнае района, като обикаля мястото, където е изгубил следите ни. Няма да се откаже лесно.
Сокола не изглеждаше притеснен. Отиде в дъното на пещерата, за да вземе стиска трева за конете.
— Можеш да си починеш малко — предупреди я той. — Ще бъде дълъг ден.
Стори им се още по-дълъг от необходимостта да се крият и да не вдигат никакъв шум. Както беше предвидил Сокола, в късния следобед един самотен конник се приближи до колибата. Час по-късно дойдоха още двама. След време Лана чу шум от затръшване на врати и от мотора на колата, която се отдалечаваше.
— Отиват ли си? — прошепна Лана от своето място.
— Не. — Сокола беше се скрил в сянката на скалата при на пещерата. — Чад заминава, но Роулинс и неговите хора сигурно мислят да прекарат нощта тук. Завързали са конете и палят огън.
Лана въздъхна и погледна към торбата с провизиите.
— Ние също можем да хапнем. Ще приготвя храната и ще направя кафе — предложи тя.
Преди да отвори торбата с провизиите, Сокола беше до нея.
— Никакво кафе и никакъв огън — й каза. — Ще хапнем по един сандвич, както на обяд. Има достатъчно хляб и месо.
— Но защо? — протестираше тя.
— Сега само се съмняват, че сме някъде наблизо. — Сокола подчерта думата. — Но ако усетят миризмата на храна и на огън, ще бъдат сигурни, че сме ние.
— Прав си, разбира се — съгласи се Лана натъжено.
Хлябът и месото се бяха спекли и само водата от манерката ги прекарваше в стомасите им. Беше топла
