и безвкусна. Чаша топло кафе щеше да им помогне срещу нощния студ, който започна да нахлува в пещерата след залязването на слънцето.
Лана се сгуши в спалния чувал, намирайки повече топлинка в краката на конете. Нощният огън криеше опасността да бъде забелязан от мъжете, разположили се на бивак в каньона. Лана се примири и потрепера в тъмнината. Сокола остави наблюдателния си пост и влезе тихо в пещерата. Спря се, за да вземе спалния си чувал. Отвори, го и отдели вътрешността от подплатата. Постла я на земята близо до седлото. Погледна Лана и й каза:
— Глупаво е и двамата да не спим. Защо не си починеш; малко? — Наметна подплатата върху раменете си като мантия и се върна при входа на пещерата.
Лана гледаше постелката и седлото, което беше като възглавница, но се направи, че не чува поканата му. Вместо това се изправи и отиде при Сокола, който седеше с опънати напред крака и опрян гръб о скалата.
— Нека да постоя аз на пост мъничко, а ти иди да поспиш — предложи тя.
На слабата лунна светлина Лана видя изморената усмивка, която изкривяваше устата му, докато клатеше отрицателно глава.
— Иди да си полегнеш.
— Ако ти не си легнеш, и аз няма да отида да си легна. — Лана клекна близо до него. — Ще остана при тебе.
Сокола се подвоуми и отгърна завивката. Лана се мушна при него. Облегна глава върху рамото му и метна своя спален чувал върху двамата.
— Така ще ни бъде по-топло — каза. — М-м-м-м!… — Тя почувства нотките на одобрение в гласа му и дъха му в косите си. — Надявам се да не бъде прекалено топло — прошепна той.
Лана се усмихна в мрака, наслаждавайки се на успокояващата ръка на Сокола върху стомаха й и на топлината, която излъчваха слетите им тела.
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
Изпърхаха крила и Сокола отвори очи. Ядосан, той разбра, че котешката му полудрямка се беше превърнала в дълбок сън. Колко ли беше спал? Погледна към слънцето, току-що изскочило на небосклона. Може би не повече от два часа. Лана се беше отпуснала върху ръцете му, дишайки дълбоко, както спеше.
Тялото й беше схванато и вцепенено от неудобното положение, но Сокола се въздържа да се помръдне. Нещо беше изплашило птиците и той остана неподвижен, ослушвайки се. Изминаха няколко секунди, преди да отличи шепота на лекия ветрец в сухите листа на дървото от стъпките на някой или нещо, което вървеше по тревата. След това чу характерното чаткане на конска подкова върху камък. Тропотът идваше точно под тях и конете бяха няколко.
Покри устата на Лана с ръка, за да я събуди и заглуши всеки неволно издаден звук. Лана се изпъна, после се отпусна под натиска на ръката, която я принуждаваше да замълчи. Изпръхтя кон, след което се чу трополенето на ботуши по калдъръма. Сокола погледна техните си коне, но не реагираха на шума.
— А-а-а! Това е най-вкусната вода, която някога съм пил.
Сокола позна гласа на Бил Шорт.
— Напълни манерките преди конете да са размътили водата! — заповяда Роулинс.
— Какво мислиш е направил, за да изчезне, без да остави никакви следи? — запита Бил смутено. — Все си мислех, че ще остави следи.
— Виж колко е хитър! Иска да ни внуши тъкмо това. Така ще загубим време да го търсим тук, а той в същото ще бъде на друго място. Затова ни заблуди и с няколко километра оттук.
— Тогава къде е?
— Много от тези навахос са си построили летни колиби по хълмовете. Убеден съм, че Сокола е завел момичето на такова място — каза Роулинс. — Вероятно сега е там и ни се смее. Но когато го открием, няма да му е до смях.
— Знаеш ли къде трябва да го търсим? — попита скептично Бил Шорт.
— Спомням си, че Джон Бъкенън говореше за няколко места на хълмовете, където има вода. Ще го открием, ако преди това не ги засечем някъде по пътя. — Роулинс беше оптимист. — Да тръгваме.
Чу скърцането на кожените седла под тежестта на хората и трополенето на конете, които вървяха през водата преди земята да започне да се тресе под копитата на животните, пуснати в галоп. Сокола изчака, докато шумът се, отдалечи. След това махна ръцете си от Лана, която се изправи трудно, като гледаше отдалечаването на ездачите.
— Дали си отидоха окончателно? — запита обнадеждена Лана, когато той се обърна, за да я погледне.
— Не знам. Защо не напоиш конете и не им дадеш малко трева? — каза той и свали одеялото от плещите си.
— А ти къде ще отидеш?
— Може би съм подозрителен — рече Сокола, като повдигна рамене, — но искам да бъда сигурен, че наистина са заминали и че разговорът, който чухме, не е част от някакъв план. Няма да се бавя много — обеща и пое по тясната пътека по склона на каньона.
Сокола се върна след един час.
— Заминали са — потвърди, отговаряйки на немия въпрос в очите на Лана. — Тръгнали са към хълмовете западно оттук. Един от малкото случаи, когато умението на Том Роулинс му изневерява. Ще бъдем в безопасност няколко дни.
Лана почувства умората в гласа му, когато произнасяше последните думи. Щом се усмихнеше, бръчките около очите му ставаха все по-дълбоки.
— Какво ще кажеш за малко кафе и нещо топличко?
Докато Лана режеше парченца от бекона, взет от лагера. Сокола накладе малък огън. Пиха кафе от една чаша, докато беконът цвъртеше в тиганчето. Лана използува останалата вода, за да разбие яйцата на прах, а след това ги изля и изпържи в мазнината от бекона. Стори й се, че това е най-вкусното ядене, което не беше опитвала от години.
— Останали са няколко глътки кафе — Сокола й подаде тенекиената чаша.
— Нямаме никаква вода — каза му Лана, преди да изпие и усети аромата на кафето. То я съживи, но мускулите и бяха все още схванати бе неудобната поза, в която беше спала.
— Ще отида да налея. — Преметна през рамо манерките. — Във всеки случай конете имат нужда от трева.
— Почакай — Лана изпи набързо кафето, без да остави и капка. — Ще дойда с тебе.
— Какво? Да си счупиш врата ли? — пошегува се Сокола.
Лана си помисли за импровизираната стълба, направена от стъпала, издълбани в скалата, която той й беше описал, и повдигна рамене.
— Катерила съм се малко, когато живеех в Колорадо. Нищо особено и опасно, но след като ти ще отидеш, защо да не дойда и аз? — След това добави заключителния и най-убедителен аргумент: — Омръзна ми да стоя затворена в пещерата. Изпитвам страх от затворени помещения. — Преувеличаваше, защото не искаше да остане сама. Сокола се поколеба малко, после се съгласи.
— Добре, ела. Ще сляза пръв.
— Така ще можеш да ме хванеш, ако падна — пошегува се Лана.
— Точно така — Сокола се усмихна и й подаде одеялото си — Когато сляза долу, хвърли ми ги, за да го използвам да събера трева и на връщане да я донеса тук.
Тя го последва по каменния корниз пред входа на пещерата, като го гледаше как се поклаща, търсейки с крак първото стъпало. Изчезна бавно от погледа й. Дъхът на Лана спря, докато не го видя долу. Хвърли му сгънатото одеяло.
— Твой ред е — извика й Сокола, държейки ръце като фуния пред устата си. — Ако искаш, можеш да се откажеш.
