Постави седлото на пъстрия. Потегли, като водеше за поводите дорестия. Към четири часа пресече автострадата, недалече от най-южната граница на резервата на навахо.
Въпреки несвързаните бълнувания Лана не се събуди от съня, приличащ повече на транс. Всеки път, когато Сокола поглеждаше жената в спалния чувал, отпусната в ръцете му, се чувстваше раздвоен. Чувството на закрила, което изпитваше, беше толкова силно, че той забравяше умората и слабостта, гонеше съня и желанието за почивка.
Слънцето се показа на хоризонта. Сокола слезе от коня, за да разузнае територията пред него. До изоставената колиба на майка му имаше още пет километра. Пъстрият кон се разигра и изцвили в утринната тишина. Внимателно, за да не я безпокои, той я нагласи по-удобно в прегръдката си. Първите лъчи на новата утрин осветиха лицето, Подчертавайки веждите и скулите й. Погледът му падна върху яркочервените устни. С умиление оправи кичура от копринените и кестеняви коси.
— От този момент ще бъде много трудно — промълви — Оставих следи, които и слепец може да проследи, та ще вървим по скалите. Няма от какво да се страхуваш. Сокола знаеше как се променят усещанията при нейното състояние; — Ще бъде малко неудобно, но си на сигурно място. Запомни това. Никой няма да ти направи лошо.
Лана издаде слаб звук, като че ли беше го чула. Беше възможно и да го е чула, защото пейотът усилваше слуховите и зрителните възприятия. Сигурно гласът му се беше преплел в някой от сънищата. Сокола чувстваше, че побеснява при мисълта за тези, които й бяха причинили това. Но не беше време за подобни емоции и той ги потисна.
Пред тях имаше пресъхнал поток. Насочи се към него. Конете нямаше да оставят следи в пясъка, по които можеха да ги открият. Не беше възможно да ги различат от следите на стадо овце, минало преди няколко дни оттам.
Стотина метра напред в дефилето една канара се беше свлякла върху купчина камъни. Той прекара конете по камъните, които се свличаха като лавина и закриваха следите им. По-нагоре имаше още камъни и глинест слой, който слънцето беше спекъл като цимент. По този път Сокола продължи, докато стигне до платото, чиито стени образуваха каньона, където се намираше изоставената колиба.
Мъчителният маршрут удължи пътуването им с три километра. Целта беше пред тях, под най-високия ръб на каньона. Спря петнистия кон и уви въжето, с което теглеше дорестия, около седлото, като го завърза на възел. Слезе от коня с Лана на ръце. Постави я на земята малко по-далече от коня, който завърза за едно дърво. След това тръгна пеш, за да провери последната част от пътя. Беше минало доста време, откакто беше слизал за последен път по тясната пътечка, спускаща се от каменистия хребет до пещерата, изкопана в скалата на каньона. Ерозията на дъжда, вятъра и времето може би бяха я разрушили напълно.
Надничайки през ръба на скалата, Сокола проучи отначало дъното на каньона. В ранния час изглеждаше пусто, но обитателите му бяха многобройни. Един койот се гощаваше за сметка на хванатия гризач, а заек с дълги уши си миеше муцунката, като спираше да подуши дали го грози опасност.
Почти точно под Сокола имаше изворче с прясна вода, единственото на много километри разстояние. В сушави години и изворът пресъхваше. Но там, където бълбукаше: водата, върху оскъдната пустинна почва, бяха поникнали тополи. Една от тях, цял гигант, се извисяваше над останалите, обгръщайки скалистата стена, като достигаше гордия ръб на каньона. Дървото закриваше с гъстите си клони входа на пещерата от всеки поглед, с изключение на тези, които знаеха за съществуването й.
Старата пътека завършваше на тясната площадка пред входа на пещерата. Оттам стената на каньона се спускаше стремглаво надолу до дъното. В скалата бяха изсечени няколко стъпала от същите хора, които бяха издълбали пещерата преди много години. Стигнаха почти до дъното на каньона. Сокола се надяваше, че стъпалата все още са запазени, защото щяха да им предоставят най-краткия път до водата. В противен случай трябваше да се спускат с въже и да се надяват, че е достатъчно дълго, за да достигнат дъното, или да заобиколят през входа на каньона, като оставят следи на преследвачите.
Кръглият покрив на колибата почти не се забелязваше от мястото, където се намираше, но ясно се виждаха останките от оградата и клони от почти съборения покрив. Доволен, че може да наблюдава почти всичко, което влиза в каньона, Сокола започна да се придвижва внимателно покрай издатината на скалата, която ограждаше пътеката към пещерата.
На някои места ерозията прекъсваше пътеката, но все още можеше да се премине с добре подкован кон. Пред входа на пещерата беше паднал голям камък, закривайки почти една трета от него, но това още по-добре потулваше Скривалището. Като влезе в хладната тъмнина на пещерата, той запали клечка кибрит, държейки я високо. Вътрешността беше издълбана, образуваше широко пространство, достатъчно да побере и конете, както си спомняше. Не се доверяваше на паметта си, знаейки как човек преувеличава размерите като дете.
Щом излезе от пещерата, Сокола се върна по пътеката, към ръба на каньона; където остави Лана и конете. Вдигна девойката и я занесе по тясната пътека в пещерата. След като я настани най-удобно, върна се, за да докара конете, първо петнистия, после дорестия. Убеди се, че Лана няма да се събуди, преди да напусне пещерата. Хвърли поглед към слънцето в сутрешното небе и се сети, че става късно. Щом като забележеше отсъствието Лана, Чад щеше да тръгне да ги търси. Сокола помисли, че щяха да организират две групи. Тока поне Роулинс щеше да го направи, защото Чад нямаше да се сети. Една група щеше да върви по следите им на коне. Но другата, водена от Чад, щеше да стигне до каньона с камионетката, в зависимост от бързината, с която щяха да се организират първата група щеше да пристигне след един, най-много два часа.
Втората група и хитростта на Роулинс безпокоеше Сокола. Премина отново последния километър от техния маршрут. Заличи слабите следи от конски копита. Разпръсна пясък по всички следи. Знаеше, че това е най-сигурният начин, защото ако беше използвал клонки, за да заличи следите, те също щяха да оставят видими белези. Внимателно върна преобърнатите камъни с тъмната им страна надолу, за да са еднакви с останалите, избелели от слънцето. Междувременно внимаваше да не оставя следи от мокасините си. Намери къде беше пасло стадото овце и свали ризата си и я напълни с трева, за да нахрани конете. Доволен от стореното, с ясно съзнание, че само ловджийско куче може да ги открие, Сокола се върна в пещерата. Хвърли една трета от тревата на конете, сложи останалото настрана и изтупа хубаво ризата си, за да я облече. Събра съчки и клонки, докарани от вятъра пред входа на пещерата, запали малък огън в дъното й. Сложи да се свари кафе. Разтърка уморените си мускули, знаейки, че трябва да се задоволи с малко минути сън през следващите четиридесет и осем часа. Разтърка възпалените си очи и седна с подвити пети, очаквайки спокойно развитието на събитията.
Какво щеше да стане, ако Чад ги открие? Сокола не знаеше наистина колко отчаян беше брат му. Трябваше да реагира според обстоятелствата и да се приготви за най-лошото.
Лана отвори бавно очи в тъмнината. Беше й трудно да разбере къде се намира. Един кон потропваше непрекъснато наблизо до нея. Чувстваше вибрациите на пода под себе си. Потрепваше светлина, която привличаше вниманието й. Някаква мъжка фигура седеше до огъня с тенекиена чаша в ръка. Взе да си дава сметка за твърдостта на постелята и мрака. Бяха в лагера заедно с другите каубои за есенното събиране на добитъка.
Обърна глава, за да види дали Керъл се е събудила, но остана заслепена от правоъгълника светлина, проникваща през отвора в тъмнината. Това я учуди и тя се събуди още по-бързо. Зад диагонално опънатото въже имаше два коня завързани за две срещуположни издатини на скалата. Сред тъмнината разпозна дорестия, който беше яздила предния ден. Втория кон беше по-светъл и по-висок.
Започна да си мисли, че се намира в нещо като пещера. Лана скочи и седна озадачена, докато обезпокоеният и поглед се насочи към човека, седнал край огъня. Размърдвайки се, тя привлече вниманието му. С облекчение разпозна Сокола, но присъствието му не обясняваше нещата.
Като се изправи. Сокола се приближи и й протегна чашата, която държеше в ръката си.
— Кафе? Имаме само една чаша. Ще трябва да ни послужи и за кафе, и за вода. — Не спомена нищо за странното място, в което се намираха.
— Къде съм? — Лана взе разсеяно подадената й чаша. — Как съм пристигнала тук?
— Аз те доведох — призна непринудено Сокола.
— Да, но… — Лана огледа отново наоколо, — къде съм? И как си ме довел, без да разбера?
— Беше дрогирана.
