Без да обръща внимание на объркването на Сокола, тя заби шпори в хълбоците на коня и препусна към лагера, натъжи се още повече, като чу конски тропот, отдалечаващ се в обратна посока.
Когато пристигна, Чад беше в лагера. Той й помогна да слезе от коня и хвърли поводите на един от чираците, каза, че иска чаша кафе, и той й наля. Наля и на себе
— Нещо става с мене, нещо не върви, Чад — въздъхна и погледна седналия до нея на един пън мъж.
— Не се ли чувстваш добре? — показа бързо безпокойството си той.
— Не съм болна. Нямам сили и желание за нищо друго освен да седя. Като че ли вегетирам.
— Сигурен съм, че преувеличаваш — усмихна се той.
— Не, не преувеличавам, Чад — настояваше тя, поклащайки печално глава.
— Толкова неща ти се случиха напоследък както физически, така и душевни. Може би имаш нужда от почивка. Няма по-хубаво нещо от това да се освободиш от някои мисли — заключи той. — Скоро ще се почувстваш добре. Ще видиш.
— Предполагам, че си прав — изглеждаше логично, но тя продължаваше да се притеснява.
Останалия следобед Чад беше непрекъснато край нея, за да бъде сигурен, че се чувства добре. Грижите му, които не искаха нищо в замяна, я успокояваха. Когато й предложи да се върне в ранчото, вместо да спи на открито, тя отказа. Вече беше му създала достатъчно главоболия и не искаше да му причинява нови.
Вечерта Лана нямаше никаква възможност да говори със Сокола, тъй като Чад и Керъл бяха до нея. Улавяше много пъти погледа му, но тази вечер той не се приближи до нея нито веднъж. Беше все още доста рано, а Керъл подсказа, че трябва да си лягат, предупреждавайки Лана, че ще станат с изгрева на слънцето.
Чад донесе спалните чували от камиона.
— Ще ти приготвя леглото предложи й Керъл.
— Не бива да се притесняваш за мене — запротестира, Лана.
— Не се притеснявам — тръсна глава Керъл.
— Ето, вземи — Чад й поднесе чаша кафе.
— Благодаря, не искам повече кафе — отказа Лана.
— Това не е кафе. Мама ти е приготвила чай от сасафрас и ти го е изпратила в манерка — обясни той.
Лана взе чашата, объркана от вниманието на Кетрин към нея. Не беше в стила й.
— Много мило от нейна страна.
— Всички се научихме да се грижим за теб, Лана. — Чад й се усмихна — Пий.
Вниманието, което семейство Фокнър й оказваше, накара Лана да мисли, че това наистина е важно за тях. Въпреки всичко нещата не си пасваха, още повече когато знаеше как се отнасят към Сокола. Имаше нещо фалшиво.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
Сокола седеше в сянката, извън светлия кръг на огъня. Чуваше се непрекъснат конски тропот от заградения с въжета яхър. Погледът му обходи района, а след това се насочи към лагера и обитателите му, които дълбоко спяха. Потърси автоматично заспалата фигура на Лана.
Той не знаеше какво точно можеше да се очаква от днешната им среща. Знаеше, че Лана няма да се хвърли в обятията му, но не вярваше, че е толкова бездушна. А не прие нейното обяснение. Промяната в държанието й продължаваше да го тревожи, не му позволяваше да заспи. Огънят бавно гаснеше. Блясъкът му беше погълнат от тлеещата жарава на главните. Скоро нощният хлад щеше да обхване лагера. Обут с мокасини вместо с ботуши, Сокола се приближи безшумно до купчината нарязани дърва в края на лагера и взе две големи цепеници. Като мина край заспалите тела, той се приближи до загасващия огън и пъхна пъновете в жаравата.
Пламъците лакомо обхванаха сухите дърва, увеличавайки светлинния кръг от внезапното лумване на огъня. Сокола гледаше как огънят хвърля светлина върху заспалата фигура на Лана. Погледът му стана по- внимателен, когато забеляза неволните потръпвания на тялото й под спалния чувал. Той отиде до нея, за да я събуди от кошмара.
— Лана, събуди се — прошепна тихо, за да не събуди Керъл, — легнала от другата й страна. Докосна рамото й, тя се стресна. Покри с ръка веднага устата й, за да я предпази да не извика от уплаха.
— Сънуваше лош сън — обясни й, гледайки разширените и очи, отправени към него.
— Очите ти — прошепна тя с характерния отпаднал глас — са толкова сини.
Нещо не беше наред. Усещането беше толкова силно, че той се почувства потресен. Изучаваше я внимателно, забеляза разширените зеници и зачервяването на кожата. Частите на загадката започнаха да идват на местата си: яркостта на цветовете, безразличието, потреперването на тялото. Сокола откри симптомите и тихичко се наруга, че не е и помислил за подобно нещо по-рано.
— Слушай, Лана — прошепна настойчиво. — Това е много важно — Тя го погледна с широко отворени и неестествено оцъклени очи. — Когато пи кафе преди да си легнеш, стори ли ти се по-особен вкусът му?
— Не кафе — помъчи се да поклати глава, но не успяваше да координира движенията си. — Кетрин беше изпратила чай.
Сокола се обърна и погледна зад легналата Керъл фигурата на Чад. Стисна челюсти от див гняв.
— Затвори очи, Лана. Заспивай. Всичко е наред. Разбра ли?
Видя я да се успокоява и затваря очи. Другата част на съмненията трябваше да почака, докато премине ефектът, на наркотика. Не можеше да рискува и да невротизира Лана в сегашното й състояние. Първо трябваше да потвърди подозренията си, а след това да състави план.
Остави Лана и се промъкна внимателно край Керъл и Чад. Логиката говореше, че чаят е бил приготвен по-рано, тъй като Чад не би рискувал да го вари при толкова много хора наоколо. Това стесняваше значително полето за изследване. Намери манерката в дисагите на Чад. Една малка глътка му потвърди, че беше пейот, много лека настойка.
Той имаше доказателства подръка, но кой щеше да му, повярва? В сегашното й хипнотично състояние Лана лесно можеше да бъде настроена срещу него. Необходими бяха най-малко четиридесет и осем часа, за да премине ефектът на наркотика. Това означаваше, че ако иска тя да разбере положението си, трябваше да я отведе оттук. Сокола затвори манерката и така я сложи в дисагите, както я намери.
Хвърли бърз поглед към лагерния огън и се убеди, че никой не бе се пробудил, докато се измъкне от лагера. В този случай, да си настрана от другите, беше преимущество. Като използува наметалото и попона, за да заглуши дрънкането на метала и скърцането на седлото, Сокола изнесе екипировката на коня извън очертанията на лагера. След това се върна и напълни една торба с провизии.
При връщането конете пръхтяха и потропваха нервно, но като познаха спокойния му глас, се успокоиха. Отиде, право при кроткия кон, който Лана яздеше, и го хвана лесно. Завърза го за едно дърво вън от оградата и го оседла. Върна се, за да вземе големия пъстър кон и го изведе. За него нямаше седло. Сокола не можеше да рискува да вземе седлото на Лана. Когато дойдеше моментът, може би щеше да язди без седло.
Промъквайки се отново тихо към лагера, той се отправи към Лана. Не я събуди, а я взе внимателно на ръце и я понесе към конете. Кроткият дорест кон остана спокоен, когато я постави върху седлото и се качи зад нея. Не реагира срещу двойния товар. Пъстрият кон се противопостави на първоначалното опъване на въжета около шията му, но после тръгна след другаря си и двамата му ездачи.
Сокола прекара коня през тревния килим. Гъстата трева заглушаваше конския тропот и те се отдалечиха достатъчно от лагера. После преминаха в тръст, за да се отдалечат още повече.
Чад щеше да ги последва веднага, щом забележеше отсъствието на Лана. Ако и другата част от предположенията на Сокола беше вярна, Чад нямаше да позволи да му отнемат Лана, без да се бори. Имаше известна надежда да не забележат до сутринта. Можеха да помислят, че Сокола я е отвел към резервата. Роулинс знаеше къде се намира колибата на майка му, но той се надяваше, че не знае пещерата в скалата над колибата. Необходими бяха два или три дена, за да изчезне ефектът от пейота. През това време трябваше да укрива Лана.
На всеки изминал час Сокола спираше конете, за да починат. Беше почти два часът, когато смени коня.
