октомври.
— Но времето е много хубаво — напомни й Чад, като се усмихна. — Не исках да кажа това. Когато стана въпрос за събирането на животните, помислих си, че това би било прекрасна възможност да се запознае Лана с най-романтичната страна от работата на ранчото. Почивала е повече от две седмици и си е поскучала. Има нужда от малко приключения, за да разпалят ентусиазма й. Какво мислиш, Лана? — Подсказа й една идея. — Би ли желала да участват няколко дни в събирането на животните? Ще спим нощем на открити под звездите, стига да не вали, разбира се.
Предложението не привличаше Лана в състоянието, в което се намираше. Обикновено се съгласяваше бързо. Какво ставаше с нея? Готвеше се да откаже отиването, когато Керъл подкрепи ентусиазирано плана.
— Прекрасна идея, Чад! Ще бъде толкова забавно, нали, Лана? — настоя тя. — Била съм само веднъж, когато бях ученичка и татко ме взе със себе си. Вълшебно е, Лана. Ще дойдеш, нали?
При такъв ентусиазъм Лана не можа да намери подходящ мотив, за да откаже. Освен това имаше нужда от нещо, което да я извади от тази летаргия.
— Разбира се — сви рамене в знак на примирение.
— Добре — Керъл стана от стола и хвана Лана под ръка като ученичка. — Да видим какви дрехи ще вземеш. Трябват ни топли дрехи за високите поляни. Имаш ли дебело яке? Ако нямаш, ще ти дам едно, което може би ще ти е малко тясно в раменете.
Предложението на Чад беше превърнато веднага в план. Лана беше въвлечена във вихъра на приготовленията без някой да се интересува от желанието й. Оставяше Керъл да взема по-голяма част от решенията, което водеше неизменно до консултации с Кетрин, окончателния арбитър по всички въпроси. Когато дойде време за спане. Лана беше напълно изтощена. Странно, тази нощ сънищата й бяха спокойни, изпълнени, с небесни дъги, светещи призми, слънчеви залези и изгреви.
Сутринта се събуди възродена, изпълнена с желание да се впусне в приключенията, предложени от Чад. По обяд интересът й се беше изпарил. Лана беше сигурна, че Керъл ще бръщолеви до втръсване, и се чудеше защо й липсва и на нея този ентусиазъм. Искаше й се да види Сокола, но защо не се вълнуваше? Пак ли беше се простудила? Или предишното й заболяване се активизира повече, отколкото тя предполагаше?
След обяда Лана отиде с Кетрин във всекидневната. След тях дойдоха Керъл и Чад, които се смееха и припомняха случки от предишните събирания на животните. На Лана и се струваше, че това пътешествие сближаваше съпрузите още повече.
— Почти забравих. — Чад щракна с пръст. — Има няколко документа, които трябваше да подпишеш. В куфарчето ми в кабинета. Отивам да ги взема. — Отдалечавайки се от групата, той се отправи към двойната врата.
— Отиди с него — подсказа й Кетрин. Без да дочака отговора на Лана, извика на сина си. — Не ги изнасяй. Лана ще е в кабинета.
От момента, когато Лана влезе в кабинета, тя се почувства като марионетка, направлявана от кукловода. Обвини се за циничните мисли, които бяха й дошли в ума. Кетрин, а не Чад движеше конците. Веднага загуби интерес към въпроса. Като взе купчинката листа от куфарчето, Чад отгърна страницата за подписване.
— Трябва да се подпишеш само на няколко места.
— За какво става дума? — чувстваше, че не може да се оправи с няколкото страници правна терминология.
— Практически това е пълномощно, което ми позволява да влагам акциите на твоите капитали по най- изгоден за тебе начин — обясни той. — Предстои събиране на съвета, на което ще се вземат важни решения. Няма много време да ти обясня подробностите, за да участваш в него и ти.
— Би трябвало поне да го прочета — колебаеше се Лана.
— Само ще се объркаш — подаде й усмихнато химикалката. — Това е само формално пълномощно.
— И този куп от страници е само за нещо толкова просто? — отбеляза Лана. — Нека да поговорим по- късно, Чад.
— Лана, няма абсолютно никакъв смисъл да говорим — в смеха му прозвуча раздразнение. — Вече ти казах за какво става дума.
— Знам, че ми го каза. Ако наистина е това, което пише в него, не би трябвало да имаш нищо против да го прочета — напомни му тя.
— Разбира се, че нямам нищо против. Само че ще отнеме доста време.
— Съжалявам, че съм толкова глупава за такива неща — отвърна Лана. — Но не смятам да подпиша нещо, преди да съм го прочела. Никога не съм го правила и няма да започна сега да го правя.
— Не ми ли вярваш, Лана? — Чад я погледна обиден и изненадан.
— Да, имам ти доверие — подчерта тя, но осъзна, че не беше точно така, особено когато се опитваше да я принуди по този начин. — Само че съм много изморена. Тези неща сега не ме интересуват.
— Трябва да имам подписа ти, преди да се върна във Финикс. Не обичам да оставям нещата за последния момент. Седни — предложи Чад. — Ще го прегледаме страница по страница, параграф по параграф.
— Не. Не сега. — Не можеше да се съсредоточи продължително време по никакъв въпрос. — По-късно. Когато се върнем — обеща Лана.
Чад се замисли за миг, след това се усмихна леко и поклати глава.
— Добре. Не искам да оставаш с впечатление, че те принуждавам.
— Знам.
Може би Чад наистина нямаше такова намерение.
Пред Лана, яхнала коня си на върха на една височина, се разкриваше безкрайната гледка на поляните в каньона под нея. Рижавочервеникавите гърбове на керфордската порода животни образуваха все по- разширяващо се петно върху жълтеникавата трева долу. Каубоите присъединявала към стадото групички от три-четири животни, прогонения от техните убежища от други ездачи. Чад беше й обяснил, че прегрупирането е започнало преди няколко седмици като подготовка към последното пътуване.
Сокола не беше с другите ездачи. Така поне си мислеше Лана. Работеше сам, често го виждаше да дава указания на другите. Беше облечен, със синя дочена риза и елече от еленова кожа, подплатено с каракул. Яздеше необуздан кон с бяло петно на муцуната и дълги неспокойни крака. Лана си мислеше, че конят и ездачът представляват едно цяло.
На тази височина затопленият от слънцето въздух беше освежен. Лана го почувства и пъхна ръка в джоба на якето. Силният полъх на вятъра развяваше черните й коси под шапката с широка периферия. Водопадът от остри камъни, жълтеникави тополи и зелена трева като че ли беше я омаял. Лана въздъхна, защото всъщност не беше така, и се запита защо.
Кроткият й кон мръдна ухо. След миг чу трополене на подкови върху камъните, и полуобърната на седлото, зърна Керъл да се приближава с дорестия си кон.
— Здравей — поздрави я Керъл задъхано и дръпна повода, за да спре своя кон до нейния. — Чад каза, че те видял да яздиш насам. Има прекрасна гледка — потупа врата на коня, наслаждавайки се на пейзажа, който се разстилаше под тях.
— Да, наистина е прекрасно — каза Лана.
— Как ти се струва досега? Очарователно е, нали? — Керъл беше ентусиазирана.
— Да наистина. — Лана се почувства като парцал в сравнение с жизнерадостната блондинка. Всичко й тежеше, но не можеше да се промени. — Мисля да отида до лагера и да взема малко кафе. Тук можеш да замръзнеш.
Почувствала неодобрение върху лицето на Керъл, Лана обърна коня си. Не обичаше да се преструва на ентусиазирана, когато не изпитваше подобно чувство.
Като насочи в желаната посока дорестия кон, тя го остави да намери сам пътя сред полираните от вятъра скали до пътеката за добитъка, която водеше в подножието на височината. Лъкатушещата пътека скоро я скри от погледа зад каменни блокове сред смърчови храсталаци, заградени от златисти тополи,
