се прави. Надявам се, че не ви е омръзнало, Лана.
— Не, не ми е скучно — по-скоро беше й безразлично. Гледаше Кетрин как умело подрежда букета и се почувства никому ненужна. Не правеше абсолютно нищо. Готвачката приготвяше яденето и миеше съдовете. Камериерката оправяше леглата и чистеше къщата. Кетрин и Керъл подреждаха цветята, а тя си седеше, оставяйки всички да се грижат за нея.
— Наистина тук не допринасям нищо. Единственото, което правя, е да създавам работа на другите. Би трябвало да участвам и аз в работата.
— Глупости, Лана. Вие сте тук, за да почивате — напомни и Кетрин. — Няма да ви позволя да си помръднете дори пръста. Чад би се ядосал, ако ви чуе да предлагате подобно нещо.
Лана въздъхна и се отдалечи. Нямаше сили да спори. Беше предложила нещо честно, затова съвестта й бе спокойна. Отправи се бавно към прозореца и загледа дългите сенки, които дърветата хвърляха върху земята. Прошумоля хартия: Керъл прибираше писмата.
— Искаш ли да пояздим, Лана? — предложи тя. — Ще излезем тъкмо навреме, за да наблюдаваме залеза.
— Щом искаш. — Беше й безразлично, но знаеше, че Керъл иска да й угоди.
— Ще ми бъдат необходими петнадесетина минути, за да се преоблека. А на тебе? — Керъл й се усмихна.
— Петнадесет минути — съгласи се Лана. — Изразходва по-малко време, защото й беше безразлично какво ще облече. Нямаше кого да впечатли. Дори да срещнеше Сокола, той нямаше да и обърне внимание. Само насън идваше при нея. Лана се учудваше на цветните си сънища. Преди не беше ги забелязвала, а и рядко си спомняше какво е сънувала.
Докато отиваха към конюшнята, Керъл не престана да бърбори. Понякога кипящата блондинка отегчаваше ужасно Лана, макар и да знаеше, че Керъл има най-добри намерения. Мъчеше се да я развесели и заинтригува с нещо. Керъл не беше виновна за безразличието на Лана към нейните усилия. Знаеше защо. Не беше виждала Сокола дълго време.
Сокола бе прекарал три дена сред прах, пот и мърсотия. Последните две нощи беше спал на открито. Не защото се е отдалечил много от центъра на ранчото, за да не може да остави коня си при някои от каубоите. Остана умишлено, за да бъде далече от светлините на къщата. Никога не бе спал така хубаво върху твърдата студена земя със звездна завивка, както под открито небе.
Вътрешният му конфликт не беше приключил. Желаеше много, както винаги, Лана, а може би и повече, защото я нямаше. Гневът му не стихваше. Честността й продължаваше да го тревожи. Беше позволила на Чад да я целуне, дори си обясняваше мотивите, които би трябвало да го удовлетворят, но всеки път, когато си я представеше в прегръдките му, побесняваше. Сега той се връщаше, като я желаеше, и знаеше, че няма да отиде при нея. Народът на хората не смяташе за разумно да се въздържат сексуалните инстинкти. Но и много секс също смятаха за лош знак. Освен това вярваха и във вещици. Лана сигурно го беше омагьосала, помисли си Сокола, и направи кисела гримаса. Дръпна юздите, за да спре коня пред конюшнята, и скочи от седлото. Ставите му се бяха схванали, докато въвеждаше дорестия кон в обора и го връзваше за стоманената халка на стената. Отвърза сгънатата постеля от задния лък на седлото и я опря на стената. След това се върна, за да свали седлото. Стремената се удариха в краката му, когато го сваляше от коня. Шум от стъпки привлече вниманието му към отворената врата на конюшнята. Появи се Том Роулинс, Сокола се престори, че не го забелязва, и заоправя обърнатото седло, на пода.
— Какво правиш тук? — запита Роулинс подигравателно.
— Оправям коня — отвърна най-непринудено Сокола, без да търси подтекст във въпроса на управителя.
— Мислех, че помагаш при дамгосването на животните.
— Не си познал — наблегна натъртено Сокола.
— Не разбирам защо се мотаеш тук. Казах на Чад, че когато дойде, ти няма да бъдеш тук. Ще се върне утре — в гласа му имаше заплаха.
— Трябваше да провериш първо какви са плановете ми — Свали попона и наметката от плувналия в пот гръб на коня и ги разстла върху седлото. — Ще замина след няколко дена.
— Не смяташ ли да провериш твоята част от животните? — запита Роулинс.
Сокола разкопча подбрадния ремък на юздите и махна оглавника.
— Преброяването ще бъде честно.
— Две ферми не могат да обработват една и съща земя, защото няма място за двама господари. Мисля, че си достатъчно умен, за да го разбереш — каза подигравателно управителят. Усмивка на задоволство се разля по злобното му лице.
— А, и това си знаел? — усмихна се Сокола с ледено безразличие. — Аз съм само един тъп мелез.
— По-добре би било да отидеш и да присъстваш на белязването на животните.
— Заповеди от тебе не приемам — попи потта от гърба и хълбоците на коня, който потрепера от допира на ръката му. — След няколко дена ще замина. Жалко, ако на тебе и на Чад това не харесва.
— А ако това не е толкова просто? — предизвикваше го Роулинс, като стискаше зъби.
Внезапното изскърцване на другата врата на конюшнята накара Сокола да се полуобърне, не изцяло, защото не искаше да даде гръб на Роулинс. Изгарящо удоволствие премина през вените и костите му, когато зърна Лана да влиза през входа. Мислено я докосна, но не се помръдна. Само хвърли поглед на Роулинс.
— Ще си отида, когато му дойде времето, Том. По-добре не се ядосвай — посъветва го Сокола тихо, за да не се чуе до другия вход на обора.
— Здравейте! — гласът на Лана достигна до него като песента на вятъра, отлитайки заглъхващо.
Роулинс беше ядосан, че го бяха прекъснали, но се държеше добре.
— Ще отидете ли на езда с Керъл, госпожице Маршал? — запита учтиво Том.
— Да, бихме могли — отговори Керъл вместо Лана.
— Ще ви приготвя коне — предложи Роулинс.
Сокола използва отсъствието на Роулинс и продължи да наблюдава Лана. Кръглите й светлокафяви очи изглеждаха тъжни и уморени. Върху лицето й нямаше радост от живота. Може би той беше прекършил нежната й душа със своята жестокост? Сокола изпита диво желание да я има в прегръдките си и да й върне отново живителната искра, — Която беше изгасил.
С бързи стъпки Керъл застана между тях, за да хване ръката на Лана.
— Хайде да помогнем на татко за конете — и тя поведе Лана към вратата.
Лана не се обърна нито един път и продължи да се отдалечава с Керъл. Сокола следеше всяка нейна стъпка, докато изчезна от погледа му. Какво очакваше? Проклинаше се, защото знаеше, че няма да отиде да й поиска прошка. Мразеше себе си заради това.
Сънищата на Лана бяха жестоки и объркани. Сънуваше, че бе на лов за коне. Яздеше със Сокола. Само че вместо да карат добитък, те събираха тълпи от хора, които, носеха чудновати маски. Въпреки това Лана ги разпознаваше лесно. Всеки път, когато минаваше край някоя фигура с жълта маска, човекът размахваше под носа й писмо и настояваше да пише на Джони и да се подпише със собственото си име. Лана знаеше, че това е Керъл. Чад носеше сърце от масивно злато и се опитваше непрекъснато да го даде.
Кошмарът трая дълго. През цялото време яздеше около маскираните хора без определена посока. Продължаваше да пита Сокола накъде тръгна, а той я питаше непрекъснато иска ли да отиде с него.
Когато се събуждаше, трябваше да положи усилия, за да разграничи действителността от съня. Ярките цветове на маските продължаваха да се появяват в съзнанието й, а напрежението от объркването не свършваше до късно сутринта.
Дори идването на Чад рано този следобед не успя да разведри Лана. Усмивките му не я очароваха вече, а комплиментите му й се струваха плоски. Но той изглеждаше искрен и загрижен както преди. Лана разбра, че вече не я интересуваше. Това я смущаваше. Мислеше, че ще се чувства по-добре, когато се върне Сокола, но мрачното настроение не се променяше.
— Том ми каза, че утре ще започне есенното събиране на животните, за да се изкарат от летните пасбища. — Чад разклати мартинито си с маслинка. — Разгарът ще бъде в събота.
— Тази година той закъсня — измърмори Кетрин критично. — Вече е последната седмица на
