изплюе. — След вечеря този индианец се опита да ми продаде далекогледа си. Не беше далекоглед. Това е едно от онези неща, за зяпачите. Гледаш в него и виждаш гола жена. Истинска бомба. Разпали кръвта на стареца.
Лутер преглътна и вдигна живите си очи към Сокола:
— Новата приятелка на Чад има лице и фигура, които могат да накарат всеки мъж да си помисли някои неща, нали?
— Не съм я заглеждал. — Е, не колкото му се искаше да я види. — Чад сигурно не иска много-много да я показва наоколо.
Самият факт, че говореха за Лана, привлече вниманието му към господарския дом.
— Не свири тази вечер — отбеляза Лутер. — Кетрин свири така, че разтърсва душата на човека.
— Добра пианистка е — каза Сокола.
— Сигурно снощи до късно те е обработвала, след като се прибра едва призори!
— Ти да не би да ме държиш под око, Лутер? — заяде се Сокола с провлачен глас, но очите му яростно блестяха.
Каубоят се поколеба, хапейки устни. Поклати глава:
— Не. Не те следя. — Лицето му, белязано от годините и слънцето, изглеждаше тъжно. — Зная, че няма да послушаш ничий съвет. Но, момче, дириш си белята. Не ти ли стига това, което получи? Откажи се, момче, докато е време.
— Не разбирам за какво говориш. — Сокола не промени държанието си.
— Прави каквото щеш — каубоят сви рамене.
— Сигурно си уморен, Лутер. Сънчо вече мина. Защо не си легнеш? — подкани го Сокола.
— Не, ще поостана малко. Не спя много добре. Когато човек остарее, изглежда тялото му няма нужда от толкова сън колкото едно време.
Сокола изруга наум. Хвърли прощален поглед към светлините на къщата, които го примамваха, после се изправи.
— Влизам вътре — каза той. — Лека нощ, Лутер.
— Лека.
Към залез слънце на другия ден Сокола влезе на кон в двора на ранчото. Разгорещен, изморен и мръсен. Прекара, една кучешка нощ. Лежеше буден на койката, потънал в спомени за насладата на предишната нощ на друго легло. Ядосваше се на себе си, защото не можеше да я забрави. Този ден си наложи да поработи здраво, за да се накаже. По дяволите, искаше един душ и допира на нещо чисто до кожата си, нещо като Лана. Сокола бясно стисна зъби.
Дръпвайки юздите, спря коня пред конюшнята. Плъзна се по стремето и го поведе вътре, за да го разседлае. От близката страна на сградата долетя неуверен глас, който припяваше монотонно. Спря и се загледа с любопитство нататък.
След като уви поводите около кола и ги върза на възел, Сокола се отправи към мястото, откъдето идеше мелодията. Когато зави зад ъгъла, видя Боби Черния гарван с лице към залязващото слънце, който се поклащаше и пееше. Сокола се спря и се заслуша. Недоумяващо сви вежди, тъй като не успяваше да разбере нито дума, нито тон, за да разпознае песента. Всичко излизаше неразбираемо и нечленоразделно..
— Коя е тази песен? — прекъсна той мъжа. — Не мога да я позная. Откъде е?
Боби Черния гарван погледна презрително на това признание.
— От „Горящи стрели“, 1949 година.
Сокола поклати глава. Но веселото му настроение се стопи, щом зърна бутилката с уиски от 750 грама в ръцете на индианеца.
— Откъде си взел това уиски? — Сокола мислеше, че всички са разбрали за строгата забрана никой да не му дава силни напитки. — Кой ти го даде?
— Направих размяна — увери го индианецът, засегнат, че го подозират в просия. — Дадох голяма магия за бутилка.
Ъгълчетата на устните на Сокола се извиха надолу. „Голямата магия“ може би беше фигурата на гола жена, която той се бе опитвал да пробута на каубоите миналата вечер, но безуспешно. Най-после някой се бе излъгал.
— Кой е разменил уискито за голямата магия? — попита Сокола.
Индианецът сви вежди, като се мъчеше да си спомни:
— Човекът-с-двете-лица.
— Описанието ти приляга на мнозина от това ранчо — промърмори на себе си Сокола. После по-високо каза: — Знаеш ли американското му име?
— Тя дала мене добър уиски. — Отпи глътка и въздъхна с облекчение. — Искаш малко?
Тя? Като размисли добре, Сокола разбра, че това не означава нищо. Боби отново се бе върнал към стария си начин на говорене. В езика навахос нямаше местоимения, които да различават родовете мъжки от женски.
Сокола попита:
— Мъж ли беше или жена?
Но Боби бе погълнал толкова алкохол, че остана глух за въпроса му. Продължи да гледа втренчено златното слънчево кълбо, припявайки неразбираемата мелодия.
Поклащайки глава, Сокола си тръгна. Реши, че няма никакво значение кой му е дал уискито. По един или друг начин, рано или късно, той щеше да се добере до бутилката. Бе единственият начин, по който старецът можеше отново да преживее отминалите славни неща.
— Казах ли ти, че Джони е получил най-високата оценка по математика на контролното, Кетрин? — Керъл вдигна поглед от ръкоделието и остана с игла в ръка. — Пише го в писмото, което днес пристигна. Толкова е горд!
— Не, не си ми казвала. Трябва да ми напомниш да му изпратя някой дребен подарък за добрите оценки, които получава — отвърна Кетрин с присъщата за бабите щедрост. — Джони много добре се учи в училище, също като баща си. — Думите й бяха отправени към Лана.
Седяха на един и същ диван. Керъл, заета с бродерията си, а Лана прелистваше страниците на модно списание.
— Чад трябваше да учи, за да получава добри оценки — намеси се Кетрин. — Не му ги пишеха ей така, просто защото носеше името Фокнър.
— Разбира се, че не — отвърна й Керъл. — Всички знаят, че Чад е изключително интелигентен.
Лана се опита да прояви интерес към разговора, но той я вълнуваше точно толкова, колкото списанието, което разглеждаше. Постави ръка на уста и се прозя.
— Отегчавам ли те с всички тези приказки за Джони? — извини се Керъл.
— Не, разбира се, не — увери я Лана. — Само че съм много изморена. Не спах добре миналата нощ.
Цяла нощ се бе въртяла в леглото. Пробуждаше се при най-малкия шум, мислейки, че може да е Сокола. Даде си сметка колко държеше да го види миналата нощ и това я развълнува. Целия ден се чувстваше уморена и отчаяна. Колко малко сили й бяха останали след грипа!
— Може би трябва да си легнете по-рано тази вечер. Изглеждате ми толкова изморена — припомни й Кетрин.
— Мисля, че сте права — въздъхна Лана. — Хвърли последен поглед на списанието на дивана и стана.
— Лека нощ. Кажете „лека нощ“ и на Чад от мен. Не искам да го безпокоя, когато работи.
— Разбира се — обеща Керъл. — Ако не излезе от кабинета скоро, ще отида да го изкарам насила. Работи прекалено много.
— Желаете ли малко топло мляко? Или мляко с какао? — предложи й Кетрин.
— Не, благодаря — отказа Лана.
Когато се обърна, за да си тръгне, тя се поколеба. Погледна домакините и помоли:
