Кадуоладър и май ще позабравят да пеят.
Конете изтрополиха по подвижния мост. Вече бяха отворили портата и Уолтър очакваше завръщащите се.
— Милорд, кълна ви се… представа нямах, че тя… — Юмрукът на Нийл го улучи в главата. Господарят на крепостта влезе мълчаливо в двора.
13
С бързи крачки, като вземаше по две стъпала наведнъж, Нийл тичаше по стълбата на кулата, хванал яко Емелин за китката и ревеше да му донесат гореща вода. Стражата им отвори тежката дървена врата. Той влачеше подире си коленичилата Емелин и я пусна чак когато се озоваха насред стаята, до леглото.
Уолтър и Готселм ги бяха последвали.
— Милорд — каза Уолтър и простря безпомощно и молещо ръце към своя господар. — Една от нейните камериерки е прелъстила Джосрън, за да имат време да избягат. Момчето още не е опитвало от оная работа, та…
Готселм помогна на Нийл да се освободи от дългото наметало, а господарят на замъка не преставаше да засипва Уолтър с мръсни ругатни.
— Ти си един проклет задник, Уолтър! Мили боже, заради теб можех да прекарам останалата част от живота си като просещ монах. Човече, прекарах последните няколко часа в проклетите уелски планини, заобиколен от овчари и свинари, които с удоволствие биха ми забили някоя стрела в гърдите. С бързата езда за малко да уморя горкия си кон, защото исках да съм тук навреме, преди Бекет, този опитен шпионин на краля, да пристигне и с удоволствие да конфискува леглото изпод задника ми.
Той смъкна пропитата си от пот риза и замери Уолтър с нея.
— Ами ти? Ти доказа, че не те бива да опазиш дори скъпоценната ми съпруга, готова да се хвърли на врата на първия пътуващ търговец…
— Не мисля, че лейди Емелин е имала нещо с Найждъл Фулър, ако това имате предвид… мисля по- скоро…
— Осмелявам се да се усъмня дали мислиш правилно! Представяш ли си какво огромно удоволствие ще достави на канцлера възможността да осведоми краля за всичко това?
Двама слуги внесоха поисканата от господаря им гореща вода. Нийл седна на ръба на леглото и Готселм му свали ботушите.
— Виждам много ясно Бекет как натрива носа на краля с цялата тази история. Ще му разкаже със светнали очи, че когато е пристигнал, мен ме е нямало, защото съм преследвал в планините шепа от крадците на Кадуоладър, а в това време жена ми ми е слагала рога и тъкмо е напускала замъка, придружена от един местен търговец, скрила моето злато под фустите си.
Емелин го слушаше разтреперана. Зъбите й тракаха, защото носеше само мократа от дъжда пелерина, която й беше дал Найджъл. Не беше ли този ден преддверие на ада, където я очакваше заслужено наказание за ужасните й прегрешения.
Тя беше откраднала златото, предназначено за принц Кадуоладър, което сега се беше озовало право в ръцете на неговите врагове. И нещо още по-лошо — Нийл беше сигурен, че златото е от богатството на покойния й съпруг и следователно той има право да гледа на него като на свое.
Много й се искаше да заплаче. Съдбата беше сурова към нея. Положението й беше наистина безизходно. Съпругът й сигурно щеше да я хвърли в затвора под кулата и да я остани там да изгние. Можеше и да я убие, което беше още по-вероятно.
Нали трябваше да я помисли за прелюбодейка. А това се наказваше със смърт. Беззвучно ридание се изтръгна от гърлото й. Разбира се, че вината за това безнадеждно положение беше само нейна. Всъщност всичко беше почнало с това, че реши на всяка цена да роди дете. Съдбата й беше решена в мига, в който помощниците в дяволския й план бяха довели Нийл Фицджулиън в нейното легло.
Трябваше да признае, че никога не е искала да бъде като онези жени, които свещениците хвалеха за техните добродетели, защото бяха покорни, приспособяваха се и изобщо бяха лесни.
Вместо това тя допусна някакъв чужденец да й направи дете. Каква осъдителна постъпка! Фактът, че Магнус бе щастието на нейния живот, не променяше нищо. Стореното от нея беше и си оставаше грях. А сега господ я наказваше за него.
Междувременно мъжът й се съблече гол и почна да се къпе. Можеше да види по гърба му белезите, неизбежни при неговата професия. На едното бедро новата рана се беше възпалила. Готселм коленичи, за да избърше господаря си.
Емелин прехапа устна. За мускулест мъж като Нийл беше дребна работа да я убие. Ужасеният й поглед не можеше да се откъсне от широките му рамене и тесните бедра, докато слугите палеха камината и му носеха сухи дрехи.
Колко добре познаваше тялото му. Тези силни ръце, с които той я осъждаше на безпомощност и с които щеше, може би, да я убие. Онова огромно нещо между краката му, на което я нанизваше и с което си правеше по много пъти удоволствието. Много рядко се задоволяваше с един-единствен акт.
Емелин почна да хълца. Всичко се беше провалило и сега тя беше загубена. Още повече, че сега той притежаваше златото на принц Кадуоладър.
Нийл остави Готселм да го избърше, изпи в това време чаша вино. Слугите изнесоха ваната, а също и меча му и неговите доспехи, за чието почистване щеше да се погрижи Джосрън.
Уолтър я погледна и каза нещо, което тя не разбра.
— Не, няма да я убия — каза господарят. — Поне не сега, докато канцлерът лагерува на нашата ливада. Той само чака да ме наклепе в Лондон. Когато Бекет си тръгне, няма да е късно.
Уолтър и Готселм изглеждаха учудени от решението му, но не можаха нищо да кажат, защото той избута и двамата до вратата, изрита ги от стаята и затръшна вратата подире им.
Емелин скочи. Не й оставаше много време, ако той наистина е решил да я убие, щом Бекет си тръгне. Трябваше да помисли за Магнус, който щеше да остане сираче. Да помисли и кой ще може, след нейната смърт, да отмъсти за нея.
— Не бива да наказвате Найджъл Фулър — извика тя. — Хората от гилдиите знаят, че той е невинен. И дори ако ме убиете… с това въпросът няма да бъде решен. Кралят ще научи за станалото…
— Дръжте си проклетата уста. Представа нямате как ме сърби юмрукът да ви отвикна най-сетне от глупавия ви брътвеж. Къде е останалото злато? Къде го скрихте от мен? За какво количество става дума?
— Друго ли? — попита тя и отстъпи назад.
Той я последва със свити юмруци.
— Опитахте се да избягате на север… къде искахте да отидете? В Чърк? Или дори в Честър, за да си поприказвате в някой публичен дом с вашия сутеньор?
— Исках да помоля гилдиите да ме подкрепят. Изобщо нямахме предвид Найджъл да идва с нас. Златото беше предназначено само за Магнус и за мен.
— Мръсница! Момчето е мое! — изрева, полудял от гняв, Нийл и обгърна шията й с огромните си ръце. Мое, ясно ли е? Ако се опитате още веднъж да ми го отнемете, наистина ще ви убия, кълна се във всичко, което ми е свято.
Емелин хвана ръцете му, за да се освободи от задушаващата им примка. Той смъкна с ругатни мръсното наметало от раменете й и го хвърли на пода.
Тя се отпусна на пода и се хвана ужасена за гърлото, по което личаха червени отпечатъци от пръсти. Вече знаеше как ще умре. Следващия път, когато той няма да се овладее и когато канцлерът вече ще си е отишъл.
Нийл изрита ядосано разхвърлените по пода вещи.
— Нещастник такъв! — изруга тя. — Сега разбирам защо крал Хенри ви е дарил тези погранични земи… защото не сте истински мъж, затова!
Нийл спря и бавно се обърна. Лицето му беше разкривено от гняв.
— Убийте ме, та всичко най-сетне да свърши — изкрещя му тя.
Той се беше изправил застрашително над нея.
