мъката по загубата на своето дете.
Но въпреки очакванията й, не я оставиха на мира. Непрекъснато се качваха хора, за да й задават какви ли не въпроси за домакинството или за да се оплачат от хаоса, настъпил заради строежа. Наложи й се да слезе долу и да се опита да наглежда всичко.
Долу на двора срещна най-напред Уолтър, чиято дълга руса коса беше почерняла от сажди, защото беше помогнал да смъкнат овъглените греди от покрива на кухнята, за да се сложат нови.
Тя нямаше ни най-малко желание да разговаря с Уолтър, който за нея не беше по-добър от всички останали. Нали той беше сложил дървен меч в ръката на сина й, за да го подготви за бъдещето му на рицар. Запъти се с бързи крачки към кухнята и отдалеч чу как готвачът се кара на помощниците си.
Глутницата ловджийски кучета я посрещна с весел лай и заподскача с размахани опашки.
Една дума, произнесена от Уолтър на висок глас, беше достатъчна и кучетата се усмириха. Той се обърна широко усмихнат към Емелин.
— Имам чудесна новина за вас — каза той. — Не искате ли да ви кажа каква? Ами ако издам, че става дума за къщата ви в града?
Емелин все пак спря.
— Тук всички се чудят, че той не ви уби. Но още по-странно е, че е изпълнил молбата ви… жените са вече тук!
Емелин не можеше да повярва. Беше помолила Фицджулиън някой да се грижи за градската й къща.
— Наистина ли? — попита недоверчиво. — Но къде са?
— Че къде да са? В къщата ви в града! — ухили се той.
Емелин запретна поли и хукна, задъхана от радост, към конюшнята. Нямаше търпение да препусне към града.
— Това е подарък от него! — извика Уолтър подире й. — Не го забравяйте!
Въпросните две жени бяха една руса фламандка и нейната племенница, които Нийл беше поканил да дойдат от Лондон, за да се грижат за градската къща. Това включваше надзираване на персонала, както и почистване на къщата, предене и тъкане, приготвяне на масло, слагане на зеле и пушене на месо.
Жените не бяха евтини. След като се бяха съгласили да изминат дългия път и да работят тук, на уелската граница, бяха поискали повече, отколкото се плащаше обикновено, но Емелин си казваше, че този харч си струва да бъде направен. За щастие монасите бяха напуснали най-сетне преди няколко седмица къщата, в която бяха живели, докато възстановят техния манастир. Беше крайно време домът й да се приведе в ред.
Двете жени бяха бегинки, привърженички на парижкия проповедник Ламбер льо Бег, създал религиозна общност, за да даде на жените възможност да водят живот, в който въпреки отречението от света и страстите, да могат и да работят. Те гледаха деца, правеха бира, плетяха дантели и скоро се прочуха, въпреки че църквата се стараеше да сложи край на всичко това. Реймският епископ например беше категорично против това гражданите да наемат такива жени да им водят домакинствата. Позоваваше се на светата библия, в която пише, че призванието на жената е да се омъжи, да ражда деца и да създаде на съпруга си уютен дом. Жени, които се отклоняваха от отреденото си предназначение, му бяха дълбоко противни и подозрителни. Това важеше не само за бегинките, но дори за жените от гилдиите, поели задълженията на съпрузите си след тяхната смърт. Оставяха донякъде на мира само онези, които даваха щедри дарения за църквата.
Емелин поведе двете жени из къщата, в която вече почти нямаше мебели, защото всичко беше откарано в замъка, а и останалото беше в твърде лошо състояние след пребиваването на рицарите и на монасите.
— Ще се погрижа да донесат всичко необходимо — успокояваше Емелин двете жени.
В къщата миришеше силно на мухъл и по-възрастната извръщаше нос, когато минаваха покрай зейналите мръсни камини.
— Трябва първо да бъдат основно почистени — измърмори тя. Емелин им показа двете стаи, в които щяха да спят, килийки без прозорци под покрива, в които сега, през лятото, беше задушно и горещо.
По-възрастната се озърна, пусна вързопчето си с доволна усмивка на пода и опита дюшека. Племенницата й Бертилда вдигна за пръв път очи и Емелин видя, че те са сини като небето навън, под което вече беше почнал сенокосът.
— Тя знае само няколко думи нормански френски — обясни лелята. — Но след време вече ще е научила езика от мен.
Сега Емелин гледаше смаяна младото момиче. Със сините си очи, почти сребърно русата коса, нежното лице с почти бяла кожа, то отговаряше напълно на представата за хубост на мъжете в датското кралство, а по-надолу и на норманите, без да се изключват и сицилианците. Защо такова момиче беше готово да прекара живота си като бегинка?
Двете жени трябва да произхождаха от селско семейство или от работническо. Бяха предпочели, изглежда, да се грижат за домакинството на чужди хора, вместо да поемат трудната съдба, която ги очакваше, ако се омъжат за човек от тяхното съсловие.
Емелин остави двете сами и излезе на двора, където срещна Юдо.
— Какви времена! — оплака се той. — Госпожо Емелин, нощем улиците гъмжат от какви ли не нехранимайковци. Добре правите, като подслонявате няколко рицари, за да ви пазят къщата.
Както повечето хора в града, той продължаваше да я нарича госпожо Емелин, сякаш тя не се беше омъжила. Никой от приятелите й тук не обичаше господаря на Морлекс.
— Прав сте, Юдо. Дълг на новия господар е да се грижи за сигурността.
Преди Нийл Фицджулиън да дойде в Морлекс, гилдиите събираха пари и плащаха на стражи.
Емелин прекоси двора и отиде в работилницата, чиято врата, кой знае защо, не беше заключена.
Тя застана смаяна на прага. Малкият Том седеше до тезгяха и сплескваше сребърници. Ортмънд стоеше до прозореца, подпрял лакти на перваза, и гледаше какво става на улицата.
— Богородичке! Какво правите тук — възкликна смаяна Емелин.
Откакто се беше оженила, тя не беше плащала на двамата и затова не очакваше да ги види тук.
— Ами къде да идем? — отвърна й Ортмънд, който се беше обърнал и мило й се усмихваше.
Емелин седна до чирачето. На лавиците зад тезгяха бяха наредени изпълнените междувременно от Ормънд поръчки. Сребърна чаша със златен ръб, поръчана от манастир в Уелс Обкован в злато ловджийски рог за граф Честър. Сребърна огърлица за съпругата на търговец от Чърк.
През цялото време, което тя беше прекарала кажи-речи като затворничка горе, в крепостта, Ортмънд бе работил много прилежно, въпреки че от месеци не беше получавал заплата.
— А сега какво правиш? — попита тя Том, чирачето, и взе една от сплесканите монети. — Толкова ли нямаме друго сребро, та се налага да топите монети?
— Не, госпожо, тук вече няма сребро. Те ни взеха всичко.
В същия миг Емелин си спомни за Найджъл. От онази съдбоносна нощ долу, край реката, никой не го беше виждал. Носеха се слухове, че Фицджулиън го е хвърлил в тъмницата на крепостта. Емелин нямаше възможност да разбере дали това е истина. Никой не говореше с нея на тази тема.
— Тези сребърници тук са за вас — каза тя на Ортмънд. — Вземете ги. Сигурно е повече от заплатата, която ви дължа, тъй че и Том ще получи малко пари.
— О, госпожо… — прошепна Том. — Толкова съм самотен без Магнус.
— Млъквай, момче! — навика го Ортмънд, боеше се, че при споменаването на сина й неговата работодателка ще се разплаче.
— Няма нищо — успокои го Емелин. — Не ме заболя да чуя от Том онова, което изпитвам и аз.
Разбираше, че и двамата искат да знаят какво е станало с Магнус. Но тя не можеше нищо да им каже. Отнеха й детето като наказание за опита за бягство. Наказание, с което Фицджулиън постигна онова, което бе желал от самото начало — да направи от Магнус рицар.
Всички гилдии знаеха, че новият господар на Морлекс е изпратил сина й надалеч, за да я накаже за опита да избяга. От камериерките си научи, че хората смятат постъпката му за отвратителна. Делегация златари беше ходила при граф Честър да протестира срещу конфискацията на имуществото на Нюмарч. Но графът дори не ги изслушал, защото историите за любимеца на младия крал Хенри вече отдавна му ходеха
