— Ще ви убия, когато аз реша. Бог ми е свидетел, знаех си от самото начало… от мига, в който ви видях за пръв път, над мен виси проклятие. Вие ме използвахте през онази нощ в Рексам, когато ме доведоха при вас със завързани очи, за да осъществя дяволския ви план… а аз бях само един невинен, неопитен младеж…
— Невинен ли? Карате ме да се смея. Разгонен бик, това бяхте. Изпитах го със собственото си тяло, в това легло ей тук… за невинност не можеше и дума да става… всъщност вие ме развратихте, показахте ми неща, за които и представа си нямах, изобщо не подозирах, че ги има…
— Времената се менят, днес аз притежавам титла и богатство. И проклет да съм, ако не ви заключа в тази стая, само да се опитате да ми отнемете онова, което днес е мое…
— Което е ваше? Вие пилеете с пълни шепи моето богатство! Без него нямаше да имате нито крепост, нито рицари… понеже те отдавна щяха да ви изоставят. Бас държа, че канцлерът на глупавия ви крал нищо не знае… или греша? Да не би случайно да сте му разказали?
— Бекет няма да научи нищо. Нито от мен, нито от вас. Ясно ли се изразих? А сега бързо в леглото, жено! — каза той и я хвърли върху леглото.
Тя изпълзя на четири крака през събраните чаршафи и слезе откъм другата страна на леглото.
— Казах — в леглото! — навика я той.
— Никога! — изкрещя тя и изтича към вратата. — Задръжте, щом толкова искате, моето злато. Но другото няма да получите от мен… докато съм жива!
Преди тя да успее да отвори вратата, той я сграбчи за раменете и я разтърси.
— Вещица! Ще ме нарича нещастник! Сега ще видим дали съм истински мъж, или не съм — извика той, вдигна я на рамо, хвърли я отново на леглото, хвърли се върху нея, разтвори коленете й и проникна в нея.
Емелин извика. Противеше се като дива котка, впиваше нокти в голата кожа на гърба му. Вече й беше все едно дали той ще я убие или не.
Тежестта на тялото му я прикова към дюшека и тя усещаше в себе си огромния му пенис, забит като копие в нея той ставаше все по-голям, изпълваше я все повече, докато най-сетне не изпита чувството, че в нея няма нищо друго. Над нея се поклащаше лице с паднала до очите червена коса, отворените му уста издаваха животински звуци, които проникваха до мозъка на костите й.
Тя искаше да му изкрещи да спре, но думите заседнаха в гърлото й, защото сега удоволствие прониза тялото й и прекъсна лошите й мисли.
Сякаш без да иска, тя притискаше бедра към него, обгърна го с дългите си крака и се остави на дивия ритъм на неговите тласъци. Огромните му ръце се пъхнаха под дупето й и двамата се понесоха по вълните на страстта.
Той заглуши с уста и език вика й, когато тя потъна в морето от наслада. Като стенеше и пъшкаше, той направи последно движение в нея. След това тя усети тежестта на отпуснатото му тяло, пръстите му в косата си, пресекливия му дъх до ухото си.
Емелин затвори очи и си помисли колко силно всъщност го мрази. Беше й откраднал всичко, което имаше. Детето, къщата, парите и свободата. Нямаше към него друго чувство, освен тази неизказана омраза, но въпреки това изпитваше удоволствие, когато беше в нея. Какви ли дяволски, непознати сили й причиняваха това! Как да избяга, защото нямаше намерение да се откаже.
— Изгаси свещите! — каза той и се свлече от нея.
Емелин слезе от леглото, отиде, както си беше гола, защото това вече нямаше никакво значение, та той я беше виждал толкова пъти, и тръгна от свещ на свещ, гасейки пламъка между палеца и показалеца си. Последната свещ взе в ръка, за да намери във вече тъмната стая пътя към леглото. Разтреперана от студ, тя се пъхна под завивката до него.
Видя, че той я наблюдава. Дали ще иска да я качи още веднъж като разгонен жребец? Нарочно придърпа завивката до брадичката си. Цялото тяло я болеше, между бедрата си усещаше лепкавото му семе. Ами ако забременее?
Мисълта й беше противна.
Ами ако наистина го убие? Имаше достатъчно възможности това да се представи като нещастен случай, такива неща се случваха често. Можеше да охлаби ремъците на седлото, той щеше да падне и собственият му кон щеше да го стъпче до смърт. Или по време на августовския лов можеше случайно да го улучи някоя стрела. Щеше да е, разбира се, трудно да намери някой, готов да изпълни тази деликатна задача. Крал Уилям Руфъс беше убит така, от Уолтър Торъл, както знаеха всички.
Идеше й да ревне. Мразеше този живот тук, в крепостта, и беше готова на всичко, за да се махне.
— Ще отпратя момчето — чу тя съпруга си да казва в тъмното до нея. — При един приятел, който ще се погрижи да го направи рицар. Джосрън ще го придружи…
Тя усети как се задушава. Значи ще изпълни заканата си и ще отпрати любимото й дете. Знаеше, че няма смисъл да спори с него по този въпрос. Бе взел решението и каквото и да кажеше тя, нищо нямаше да се промени.
— А къде ще го пратите? — прошепна тя задъхана.
— Това, мила моя, няма да ти кажа.
14
Джосрън и Магнус напуснаха крепостта Морлекс много преди зората да осветли небето. Освен стражата на портата почти никой не ги видя да заминават. Емелин не получи възможност да се сбогува със сина си, да го прегърне за последен път с майчина любов.
След време Уорън й донесе инструментите, с които Магнус си беше служил като чирак в златарската работилница. Откакто живееха тук, горе, те лежаха неизползвани от собственика си под едно от леглата в кулата на рицарите.
— Не ме гледайте толкова укоризнено, милейди, желанието на момчето е да стане рицар — заяви той, за да я успокои. — Златарството не го влече, иначе нямаше да забрави за толкова дълго време всички тези неща. Вашият Магнус е чудесно момче. И можете да ми вярвате, че беше в прекрасно настроение, когато потеглиха двамата с Джосрън. Можех да чувам тъпичкия му гласец чак докато влязоха в града. Зададе хиляда въпроси, беше много възбуден и преливаше от енергия. Уверявам ви, беше весел, изобщо не тъгуваше.
Казаното с цел да я успокои сякаш й разкъса сърцето. Емелин се затвори в стаята в кулата и плака цялата заран. Личеше, че слугите й страдат заедно с нея. Всъщност всички бяха смаяни, че господарят не я преби от бой и не я хвърли в затвора. Камериерките бяха твърдо убедени, че ще я прати в манастир. Но когато се качиха по обяд да й занесат малко ракия, черен хляб и студено печено и да съберат разхвърлените по пода дрехи на нейния съпруг, им стана ясно, че предишната нощ двамата сигурно са се сдобрили.
Успяха да придумат Емелин да стане и да се остави да я облекат.
Хедуид погали с любов корема на господарката си.
— Сега, когато момчето вече не е тук, трябва отново да забременеете — каза тя. — Повярвайте ми, бебето ще ви утеши за загубата на вашия син…
На Емелин й се повдигаше само при мисълта да се остави да забременее отново от нелюбимия мъж. Даде си дума никога да не го допусне. Казваше си, че бракът й е невалиден, защото се беше съгласила само по принуда на този съюз.
От друга страна, беше неразумно да продължи да си внушава, че Нийл не може да е баща на Магнус. За нещастие беше, защото онази нощ в Рексам не бе само сън. Нетърпеливият млад рицар, в чиито прегръдки тя позна за пръв път страстта, беше идентичен с безмилостния мъж, когото крал Хенри бе направил господар на Морлекс и с когото тя беше принудена да живее.
Признанието на тази горчива истина беше толкова ужасно, че тя пак се разплака.
На другия ден Фицджулиън напусна с Готселм и неколцина рицари крепостта, за да отиде да преследва хората на принц Кадоуладър, които се бяха осмелили да откраднат стадо овце. Уолтър беше останал, да надзирава възстановяването на външната стена.
Емелин се затвори в стаята си в кулата. Беше единственото място, където можеше да се отдаде на
