Тъмните очи на мъжа светнаха гордо, но той не отговори.
— Ако зависеше от мен — каза Уолтър, — нека си боготворят когото или каквото си щат… Прасета, скали, конски тор… все ми е едно, докато тия селяндури си вършат работата. Ама не, те не се задоволяват с това… не мога да повторя как се изразяват за благородниците… Направо е невероятно.
— Затвори го. Нашите нови монаси все ще намерят причина да го изправят пред църковния съд.
Уолтър кимна и сякаш понечи да каже нещо, но се поколеба.
— Няма я дори в къщата й в града — каза той най-сетне. — Вече втори път и то по същото време.
— Но я придружават рицари, нали?
— Така е, но милейди изчезва някъде в къщата и заключва след себе си вратата. Джехан и останалите трябва да я чакат. Понякога трае с часове, докато излезе.
Нийл светкавично навлече ризата.
— Намери ми веднага кон. Ще дойдеш с мен. Не, по-добре остани тук. Ако я сваря с любовник, не искам да го разбере цял свят.
Той скочи на седлото.
— Дали не е калфата, който работи за нея в златарската работилница? Ако е така, ще я убия. Човекът е толкова възрастен, че може да й е баща.
Уолтър вече съжаляваше за изречените непредпазливо думи.
— Милорд, не исках това да кажа… — изпелтечи той. — Може и да няма нищо. Откакто бегинките са тук, тя често препуска до дома си.
— И се заключва с двете жени? Господи, та това е още по-лошо!
— Но аз не твърдя такова нещо… нали ви казах, че тя остава в другата част на къщата, а рицарите я чакат до конюшните.
— И ти, глупако, не намираш това за странно? — изкрещя Нийл, пришпори коня и препусна по пътя към града.
— Този път наистина ще я убие! — измърмори рицарят, който държеше пленника.
Същото си помислиха всички, които останаха на нивата.
15
Старият свещеник, който тъкмо правеше вечерната си разходка, едва успя да отскочи встрани, за да не го прегази конят на Нийл. Господарят на Морлекс накара взетия назаем кон да прескочи каруцата с вино пред къщата на винаря, препусна през портата на градската си къща и спря на двора пред конюшните.
— Милорд! — извика Джехан, който беше седнал с още неколцина рицари и тъкмо се канеше да си опита късмета в играта на зарове.
— Къде е тя? — изрева Нийл и скочи от коня.
Посочиха му с пръсти противоположната страна на къщата.
Нийл изпсува. От лудото препускане кракът го беше заболял адски. Проклета женска! Не проумяваше ли, че за доброто на детето беше то да научи не златарския занаят, а да бъде възпитан като рицар, та да може един ден да се бори за своето наследство? Изглежда беше твърде глупава и не го разбираше. А за да му натрие носа, сега му изневерява. Пред всичко живо. Не се ли сещаше, че по такъв начин го предизвиква да я убие?
Нийл отвори, бесен, една от вратите. Но беше на килер към кухнята. Тя все трябваше да е някъде. Изглежда не смееше да заведе любовника си в някоя от спалните в средата на къщата, защото там бяха настанени бегинките. На прозорец на първия етаж зърна една от тях и лесно я разпозна по бялото боне, под което те си криеха косите.
Вдовицата на златаря явно искаше да му отмъсти. Задето я беше принудил да се омъжи за него и задето й беше отнел сина. Да, сигурно беше отмъщение. Това желание я беше тласнало да му изневерява с някой минаващ през града тип, въпреки скандала и въпреки риска, че той може да я убие. Изглежда се мислеше за много умна. Крал Хенри, който също се беше оженил за богата и горда наследница, би презирал барон Морлекс, ако позволи на съпругата си да му слага рога. Хората в града сигурно щяха да изпитват същото чувство.
Нийл отвори една много малка врата. Тя извеждаше на улицата и към кофите с боклук. Гневно я затръшна.
Трябваше да я убие още в деня, когато я хвана, че иска да бяга с хубавеца Найджъл Фулър. Ако я намери сега с любовник и не я удуши, ще го смятат за страхливец.
Вратата на работилницата беше заключена, установи Нийл, когато задърпа дръжката. Твърдо решен, той се затича и се хвърли с цялата си тежест срещу нея. Ключалката поддаде. Той се озова, полудял от яд, насред работилницата и се стовари върху работния тезгях. В същия миг чу нейния вик.
Обърна се и я видя. Тя държеше в ръка малко чукче и крещеше, сякаш я печаха на бавен огън.
— Какво, по дяволите, правите тук? — изръмжа той. — С кого сте се заключила?
Той чак сега осъзна колко горещо е вътре. Тя носеше тънка ленена рокля, беше навила ръкави до лактите и той можеше да види началото на белите й гърди, защото беше разкопчала якичката. Дори кожената престилка, която носеше над роклята, не я правеше по-малко привлекателна.
Тя го гледаше смаяна, сякаш си имаше работа с някой луд.
— С кого съм се заключила ли? — повтори тя неговия въпрос. Главата й беше вързана с бяла кърпа. Няколко червени къдрици падаха върху зачервените й бузи, а устните й трепереха. От страх или от чувство за вина?
— Къде е старецът, който работи обикновено тук?
Зелените й очи светнаха весело.
— Да не сте си въобразили случайно, че ще ме сварите тук с любовник?
— Аха, признавате, значи — изрева Нийл гневно.
— Да си признавам? Вие затова ли съсипахте една здрава врата? Затова ли нахлухте тук и ме изплашихте до смърт? Господи, наистина съжалявам, че трябва да ви разочаровам, милорд, но нали виждате, това помещение е прекалено малко, за да приемам тук любовниците си. То е само една работилница. Следователно любовниците ми трябва да си чакат реда навън, в пералнята. Ако имате минутка търпение… ще ги повикам да дойдат.
Тя се запъти към вратата, но Нийл я хвана за китката.
— По дяволите, няма да ви позволя да ме правите на глупак! Ще ми кажете ли най-сетне какво вършите тук?
Тя отметна глава и го стрелна със зелените си очи.
— Ще ме оставите ли най-сетне на мира! Не ми ли отнехте вече всичко?
— Аз взимам каквото си пожелая… независимо от това дали ви харесва или не. Вие сте моя жена, да ви вземе дяволът! Какво криете от мен? — Той се огледа с див израз в очите и посегна към клещите, които лежаха на тезгяха. В същия миг парче сребърна тел падна на пода. — Да не би да работите случайно тук, дяволска жено? — Той вдигна среброто, което още беше топло. Натисна я със сила да седне на един стол. — Покажете ми какво правите тук? Хайде, покажете ми го.
Тя гледаше в нищото. По тила й се спускаха влажни къдрици. Дощя му се да ги докосне. Хубостта й можеше да подлуди един мъж. Но тя го мразеше.
Емелин се наведе с въздишка, взе клещите, хвана с тях сребърната тел и я задържа над пламъка.
После я сложи на един камък и я обработи сръчно с малкото чукче. Беше изцяло погълната от работата си и сякаш бе забравила дори за неговото присъствие.
Старият Нюмарч я беше посветил в златарското изкуство. Нийл можа изведнъж живо да си представи как двамата са прекарвали заедно времето си в работилницата. Старият мъж и неговата жена, която е била още почти дете. Златарят наистина не е могъл да й направи бебе, но я беше научил на всичко, свързано с неговия занаят.
Нийл не разбираше почти нищо от тези неща, но не можеше да не види, че тя е истинска майсторка.
Всъщност му беше олекнало, защото се оказа, че тя идва тук само за да работи, а не за да се отдава доброволно на някой мъж.
