по нервите. Все пак много от гилдиите бяха обещали да й съобщят, ако научат нещо. Междувременно бяха минали няколко седмици, но Емелин и сега не знаеше нищо.
— Готовите неща трябва да се озоват в ръцете на клиентите, за да си получим парите — каза Емелин. — Уелските монаси очакват от месеци чашата за причастие. Ще намина утре и ще имам грижата.
Обикновено Ортмънд потегляше с мулето си да предаде поръчките. Но чашата на монасите трябваше да бъде пренесена през планините от овчарите.
Ортмънд и малкият Том я изгледаха със загрижени лица. Наистина те бяха свършили работата, но спечелените пари принадлежаха на Фицджулиън, който беше очистил така основно работилницата, че те едва събираха метал, за да могат да работят.
— Със спечелените пари трябва непременно да купим мед и сребро — каза Емелин, която много добре знаеше колко опасно е да не предадат печалбата на нейния съпруг.
Какво ли ще да направи с нея, ако разбере какви ги върши?
Освен това какво ли е станало с куриера, донесъл златото? Не беше го виждала от месеци. Знаеше ли той дали последната пратка е стигнала до принц Кадоуладър или не е? Дали уелският принц е успял да го осведоми, че не е получил златото?
На времето старият Бърнард не е подозирал, разбира се, на какъв дявол помага с парите на крал Стивън. А по-късно, след войната, когато започна контрабандата със златото на френския крал, той отново е помагал всъщност на уелския принц в желанието му да убие и младия крал Хенри, и новия съпруг на бившата му жена.
Присвоявайки златото, за да го използва за бягството си, тя беше действала съзнателно срещу намеренията на френския крал. Как да оправи нещата, след като нещастните обстоятелства на пропадналото й бягство бяха предали златото в ръцете на нейния мъж, убеден, че то е част от богатството й?
— Госпожо? — обади се Ортмънд.
Тя го погледна, все още потънала в мислите си. Господи, ако Магнус беше до нея! Тогава щеше с повече смелост да посреща новите опасности.
— Продължете си работата, Ортмънд — каза тя решително. Сега най-важното беше да има достатъчно време да обмисли своя план.
След като напусна Морлекс, Бекет се отправи към двора на граф Честър, който не беше сред любимците на крал Хенри, но беше несъмнено най-могъщият. След това посещение канцлерът се запъти обратно към Морлекс.
Слънцето светеше на безоблачното небе и селяните прибираха с песни сеното. Житото щеше скоро да узрее, а след това щяха да почнат да берат и засетите напролет боб и грах. Досега всичко предвещаваше спорна година, защото не беше падала градушка, нямаше и прекалено силни дъждове.
Огромният двор на канцлера, към който принадлежаха монаси, рицари, управители на имения, коняри, трубадури и цяла, армия слуги, приличаше на змия, която напредваше бавно към Морлекс.
Бекет наблюдаваше с интерес голите до кръста мъже, които работеха в полето извън града и сред които бяха и новият господар на крепостта, а също и френските рицари.
Познаваше Фицджулиън от Лондон, където го беше срещал при двора. Първоначалното му впечатление от дивия ирландец не се беше променило, макар да знаеше за подвизите му на бойното поле, за победите му на турнирите и как бе спасил младия крал. Както Бекет установяваше сега с учудване, че той трябва да се беше научил някога и да върти коса. Спря възхитен поглед на почернялата от слънцето кожа, под която се движеха смайващи мускули. Можеше да чуе дори доста грубия глас, с който онзи насърчаваше работниците.
Френските рицари първи забелязаха канцлера. Тутакси оставиха косите и си проправиха път през високото жито. Представляваха гледка, която даде на лондончани повод за иронични забележки.
— Няма ли да млъкнете — каза усмихнат канцлерът. — Верни рицари следват своя господар. Макар бойното поле да е само нива с жито.
Тази забележка предизвика смях от сърце. В същия миг Нийл Фицджулиън застана пред тях като загорял на слънцето езически бог, в чиято коса се бяха заплели няколко класа. Щом зърна канцлера, чертите на лицето му се втвърдиха.
— Бог да благослови труда ви — каза иронично Бекет и се прекръсти. — В светата библия пише: благословени да са преди всичко онези, които берат плодовете на неговата земя.
Господарят на Морлекс сякаш не го чу. Той сграбчи първия попаднал му гасконец и заби юмрук в стомаха му. Рицарят обели очи и падна на земята. Останалите се поколебаха, но взеха, въпреки смеха на свитата на канцлера, отново косите в ръце и се заловиха за работа.
— Добре дошли, милорд. Дъждът опустоши вчера две от нивите ни, затова сега всеки трябва да помага за жътвата.
— Не бъдете толкова докачлив — каза канцлерът. — Нашият крал сигурно щеше да оцени способностите ви, сигурен съм. Ще трябва, преди да се завърна в Лондон, да разположа още веднъж стана си на вашата ливада.
— Тя е ваша. Както и моята трапеза или от каквото още имате нужда, милорд.
По знак на канцлера колоната потегли отново на път.
Нийл видя рицарите да минават в доспехите си край него, видя и един управител, коняри и слуги, а в края и теглените от мулета каруци. На последната седеше певец със струнен инструмент на коленете, той го погледна право в очите и продължи да пее за добрите селяни, които жънат за своя господар.
Нийл ги изпроводи с ругатни.
Сега Бекет щеше да иска фураж за животните и деликатеси за собствената си трапеза. При последното си пребиваване тук неговата свита беше струвала на Морлекс и нейния господар куп пари. Затова радостта на Нийл да види канцлера отново си имаше граници. Всъщност той си пожелаваше от сърце мъдрият министър на краля да се върне най-сетне в Лондон и да си остане там. Наистина не можеха да си позволят да хранят толкова много чужди гърла. Житниците бяха почти празни, а новото зърно още не беше ожънато.
Нийл избърса потните си гърди. Към жетварите сега се приближаваше в бесен галоп група рицари. Уолтър, който яздеше начело, дръпна юздите на коня си, от чиито ноздри хвърчеше пяна. Той се осведоми смаян дали канцлерът наистина се е върнал.
— Да, това е онзи задник Бекет, че кой друг? — изръмжа Нийл. — Само той прекосява цяла Англия с такава огромна свита. Сега е на път за крепостта и отново ще се разположи на нашата ливада.
— Защо ще ни цъфне отново? — попита с кисело лице Уолтър.
— Защото Морлекс му е на пътя.
— Мога да се закълна, че това не е единствената причина — каза Уолтър и се спеши. — Крал Хенри сигурно не изпраща Бекет да се разхожда напред-назад из пограничните земи, за да опита киселото зеле на неговите поданици. Бас държа, че зад това се крие нещо друго.
— Ние нямаме какво да крием от Бекет.
— В това не бих бил чак толкова сигурен. Този тип е дяволски умен. Казват, че кралица Елинор го мразела.
— Никоя жена не обича най-добрия приятел на съпруга си.
— Той това ли е?
— Често съм придружавал Хенри в пътуванията му. Можеш да ми вярваш, че апетитът му е огромен. Що се отнася до жени… той е наистина ненаситен.
Групата на Уолтър беше довела пленник с вързани на гърба ръце.
— Още един от онези свинепоклонници — обясни Уолтър. — Обикновено са дебели жени на средна възраст, които се покланят на това езическо чучело. Но стават все повече, множат се като мухите… въпреки вашата забрана този маскарад продължава и те си танцуват голи около огъня. Четирима тикнахме в затвора, задето подстрекават срещу църквата и срещу ограбването, както те го наричат…
— Е, казвай? Наистина ли си поклонник на Серидцен? — попита го Нийл, който нарочно употреби тукашното име за бог.
