Той поне се надяваше да е така. Можеше да направи за него поне това.
Нийл прекоси затревения двор, където бяха спрели каруците на градинарите. Мъжете от Уичърли бяха застанали под стряхата на конюшнята, за да са поне донякъде на сянка. Лицата им бяха загрубели от работата на открито и дори босите крака под дългите конопени ризи бяха почернели от слънцето.
Щом го видяха, че идва, всички скочиха. Изглежда не бяха очаквали той да се отзове на молбата им.
Беше откъсвал ден след ден тези мъже от работата им, защото му трябваха тук, в крепостта, защото толкова държеше да възстанови всичко.
— Дойдохме да поприказваме за сенокоса — каза един от мъжете.
— Две мои момчета работят тук, в крепостта. Сам няма да се оправя да прибера сеното — оплака се белокос селянин.
— Как се казвате?
— Аз съм малкият Рис, а той е Гуерн. Старците казват, че пак ще има бури, а ние вече загубихме толкова много сено.
Нийл изгледа мъжете. Някои сведоха очи, но повечето срещнаха смело погледа му.
— Щом времето е толкова непостоянно и ви остава много малко време за сенокоса, трябва да се помолите на богинята на късмета. Освен това и да използвате един трик на опитните войници — каза Нийл.
— И какъв е този трик? — попита най-сетне някой, нарушавайки мълчанието.
— Трябва да определите с жребий реда, по който ще жънете нивята.
Като видя смаяните им лица, той едва се сдържа да не се разсмее.
— Мислех, че трябва да се отречем от езичеството — измърмори един от мъжете.
— Че защо? — намеси се друг. — Така е по-справедливо, отколкото да жънем най-напред нивите на господаря.
— Вярно е — обади се и беловласият. — За Уичърли е във всеки случай по-добре да се довери на късмета. Нали иначе сме все последни на ред. Но трябва да си приберем мъжете, които работят на гостите ви в крепостта.
— Ще се погрижа, свечери ли се, те да напуснат крепостта — каза Нийл, за когото това решение беше дори приятно. Може пък да успее по този начин да разкара канцлера.
— Милорд! — каза с благодарност едрият белокос мъж, а останалите го подкрепиха с одобрителни възгласи.
Нийл си тръгна, преди те да успеят да паднат на колене.
— Не забравяйте да се помолите и на Светата Дева да не праща дъжд, преди да сте прибрали сеното — добави той и се върна в залата.
Един от певците беше висок и строен, обут с украсен със скъпоценни камъни панталон. Друг, малко по- нисък, носеше пелерина с качулка, от която лицето му не можеше да се види добре.
Ако се съди по силните ръкопляскания и смеха, слушателите бяха във възторг от изпълнението и на двамата. Емелин ръкопляскаше и тя, но само от учтивост, защото не беше разбрала нито дума. Бекет се наведе към нея и докосна леко ръката й с показалеца си.
— Онова, което чухте току-що, беше изпълнено на провансалски и на северно френски. В нашите уши звучи твърде странно, нали? — засмя се той.
Емелин отпи от виното. Тук, на границата с Уелс, бяха свикнали най-вече с певци, които възпяват кървави битки и чутовни победи. За разлика от тях провансалските трубадури пееха най-често за любов и как влюбени рицари служат на омъжена и затова непостижима дама, с думите на тези песни те разкриваха на избраницата си своя копнеж и свенливата си страст.
Емелин отмести чинията с желираната змиорка.
— Това е Жерве Русел — каза канцлерът и посочи дългокракия певец, — той е любимецът на нашата кралица Елинор. Но той не може, разбира се, да се мери с Бернар дьо Вентадур, трубадурът на хубавата Елинор, когато още е била френска кралица. За вас ще бъде може би интересно, да научите, че въпреки красивото си име, той не е бил благородник, майка му е била, доколкото зная, проста готвачка… но нали талантът на поета не зависи от принадлежността към определено съсловие… човек или го има, или го няма…
Емелин го слушаше разсеяно. Дългокракият певец тъкмо пееше за любовта на един рицар към лейди Олуин, която жестокият й съпруг затворил в една кула.
Въпреки че канцлерът и свитата му бяха вече от седмици тук, тя все още се изненадваше колко много обичат тези хора слуховете и клюките. Беше чувала, че при двора на краля било още по-зле.
Като вдовица, майка и член на златарската гилдия тя беше всичко друго, само не и наивна.
Въпреки това направо не проумяваше историите, които нейните гости разказваха за Хенри Втори. Според тях бил не по-малък женкар от своя дядо Хенри Първи, който много се хвалел, че е създал повече копелета от който и да било друг мъж в Англия.
Неговата дъщеря Матилда, майката на сегашния владетел, се омъжила най-напред за краля на Светата Римска империя, а след това, вече трийсетгодишна, за едва седемнайсетгодишния красив херцог Анжу, чийто най-малък син беше сега крал на Англия. Лошата слава на херцозите Анжу беше стигнала чак до Уелс и до Англия. За един от техните предци, Фълк Нера Черния, се знаеше, че се оженил за хубавата Мелузина, за която свещениците твърдяха, че била щерка на самия сатана. След като родила децата си, тя се превърнала насред църквата, пред очите на всички присъстващи в прилеп и отлетяла направо за пъкъла.
За кралица Елинор и нейното семейство в Аквитания също се разказваха какви ли не истории. Нейният дядо, херцог Вилхелм Аквитански, е бил безпощаден боец и кръстоносец, добър певец и поет. Той изнасилил жената на съсед — херцог, направил я своя любовница и я затворил в една кула. Бащата на Елинор, херцог Вилхелм Десети бил отлъчван няколко пъти от църквата, защото ограбвал манастири. Самата кралица предизвикала скандал, развеждайки се с първия си съпруг, френския крал Луи, за да се омъжи малко по- късно за единайсет години по-младия Хенри Анжу.
— Вентадур, красивият трубадур на кралицата, наистина го прекали — чу Емелин да казва канцлерът. — Крал Луи наказал младия обожател на своята съпруга… не помня вече как именно… доколкото зная, той вече никога не се завърнал във Франция.
Бекет изръкопляска на покланящия се певец. Емелин се беше загледала замислено пред себе си. Историите, които Бекет й беше разказал за краля и кралицата, й напомниха за собствения й грях. Въпреки че беше още омъжена, тя позволи на чужд мъж да й направи дете, а сега, каква ирония на съдбата, той бе станал неин съпруг.
Видя, че Фицджулиън се връща и заема отново мястото си на трапезата. Слънцето вече беше залязло и слугите внесоха свещи и фенери.
Рано или късно щеше да й се наложи да разкаже на съпруга си, че е откраднала златото, предназначено за принц Кадоуладър. Потрепери при мисълта как щеше да възприеме той новината.
Често мислеше за сина си, за когото дори не знаеше дали е добре. Кога най-сетне ще й бъде позволено да го прегърне отново?
Мъжът й си говореше сега с управителя на имотите на канцлера. Тя се взря на светлината на свещите в рязко очертания му профил, огромните му ръце, с които силно жестикулираше, подчертавайки казаното.
Беше готова да се хвърли в краката му, ако можеше да се надява, че ще смекчи така сърцето му. Но добре знаеше, че не е в състояние да стори абсолютно нищо, за да й върнат детето. Онова, което се беше случило преди години, го караше да я смята за развратно чудовище.
Двамата трубадури се покланяха и благодаряха на възторжено ръкопляскащата публика. При това качулката на по-ниския се плъзна леко назад.
Емелин се втренчи ужасена в него. Веднага разбра, че той нарочно й се е разкрил. С мъка накара зъбите си да престанат да тракат, защото сега контрабандистът на злато я погледна право в очите.
16
