носеха я към струпаните плоски телени кошници, изпразваха граха в тях и ги разтърсваха. После вдигаха пълните кошници на покрива на кокошарника, за да изсъхне жълтият грах на слънцето. Най-много след два дни можеха да го прехвърлят в чували. Гъста грахова супа, в която е врял овчи кокал, беше вкуснотия, която се услаждаше на всички през дългите зимни вечери.
Емелин наблюдаваше двете жени, които работеха толкова сръчно. Натискаха с палец зрялата шушулка, докато тя се пукне, изваждаха с едно движение лъскавите топченца и ги оставяха да паднат върху покривката в краката им. Празните шушулки хвърляха в чувал, който щяха да отнесат после на свинете.
Емелин затвори очи и остави слънцето да огрява лицето й. На двете жени дължеше чудесния ред в къщата си. Дори килерите бяха пример за чистота и ред. Лук и треви бяха окачени до трайни салами и пушено месо. Под една кърпа зрееха пити кашкавал, имаше и яйца, и осолено масло, чувалите с изсушените грах и боб вече можеха да заминат за кухнята. В спалните миришеше чудесно на сменената наскоро слама на дюшеците, чаршафите бяха не само белоснежни, но и меки и дъхави.
Емелин се прозя. Двете жени наистина й струваха куп пари, но си заслужаваха всяко пени. Бяха организирали всичко до съвършенство. Изведнъж й скимна нещо. Защо да не превърне дома си в странноприемница? Откакто крал Хенри се беше възкачил на трона и Англия беше почнала да се възстановява от ужасите на войната, пътниците бяха повече от когато и да било. Колкото повече се замисляше, толкова повече й харесваше тази идея. Двете жени бяха крайно пестеливи и рядко харчеха нещо от заплатите, които получаваха от нея. Щеше може би да ги придума да ръководят странноприемницата, ако ги убеди, че по този начин могат доста да забогатеят.
Една мисъл изпреварваше другата. С приходите от добре ръководена странноприемница и със златарската работилница тя би могла да живее безгрижно. Каква чудесна, примамлива мисъл. Да избяга най-сетне от този мъж, който я използваше нощ след нощ с надеждата, че тя отново ще забременее.
— Ще донеса вода — каза в този миг Бертилда и я откъсна от мечтите.
Емелин отвори уплашено очи.
— Горещо е — каза Бертилда и стана. — Ще донеса вода за пиене.
Емелин я гледаше как прекосява двора. Бертилда носеше скромна сива рокля и дървени обувки. Ранените вдигаха глави, за да видят хубавото момиче.
— Да, да… измърмори Мейнсант. — И монасите вече се мъкнат тук.
— Монасите ли? Но защо?
— Заради нея — каза възрастната бегинка. — За себе си грижа нямам, аз съм вече стара, но… те искат Бертилда. А знаете ли защо? Защото искат да я покалугерят. Непрекъснато търсят жени, които работят и не се омъжват… и почват да им внушават колко хубаво било за една жена да живее като монахиня в манастир и колко щял да им се радва господ… иде ми да се смея! Та сега са се спрели на Бертилда…
— Дай на монасите нещо да хапнат, но не ги пускай в къщата — каза твърдо Емелин.
— Моята сестра, майката на Бертилда, роди само момичета — продължи Мейнсант. — Нито едно момче. Бертилда е живяла само между жени. Девет сестри, две лели и нейната майка. Сестра ми овдовя преди Бертилда да се роди. Бертилда е добро, работливо момиче. От мъже няма никаква представа. Затова е толкова щастлива. Другите ми сестри и аз направихме всичко възможно, за да станем бегинки. Искаме да работим и да печелим пари, а не да свършим като калугерки.
— Госпожо Емелин, получих малко сребро — каза Ортмънд, който се беше появил на прага на работилницата.
— Ето на, появи се още един, един от рицарите — прошепна Майнсант и хвърли празна шушулка в чувала за свинете. — Тоя непрекъснато се мотае край нея.
— Идвам — извика Емелин на Ортмънд и се наведе над бегинката. — А друг някой да се навърта и да иска да разговаря с Бертилда? — попита тя тихо.
— Да поприказва ли? — възкликна горчиво по-възрастната жена. — Много му се иска да я заговори. Но той само я гледа от улицата, хвърля й едни погледи, нали разбирате… русокосият младеж. Щом си свърши работата, с която го е натоварил неговият господар, веднага препуска насам и чака, дълго чака, само за да я зърне. Моята Бертилда…
Не беше трудно да се разбере кой е мълчаливият обожател. Уолтър! Емелин се обърна ядосана и последва Ортмънд в работилницата. Уолтър нямаше право да досажда на когото и да било от нейния персонал. Добре разбираше какво търси тук. Погледите на ранените издаваха достатъчно ясно мръсните им мисли. На това трябваше да се сложи край. На тоя Уолтър трябваше да му се прочете дълго конско. Дори ако й се наложи да поговори с Нийл Фицджулиън по въпроса. Разбира се, ако съпругът й се върне от тая проклета война.
Над уелските планини беше надвиснало гарваново черен облак, предвещаващ близка буря. И Нийл беше навъсен като облак. Искаше да сложи най-сетне край на проклетата обсада на Глин Сирог, но за тази цел му трябваше сухо време.
Препусна уморено покрай редиците на своите войници, за да им внуши още веднъж, че щом запалят котлите с катран, те трябва веднага да се дръпнат назад. Те му се хилеха с изпоцапани лица.
— Е, ще нападаме ли най-сетне? — извика му весело Уолтър. — Тези дяволи се бранеха храбро, трябва да го призная… имаме много ранени и убити… сега трябва да им дадем да се разберат!
Нийл не му отговори. Над тях се издигаше келтската крепост. От четири дни нейните обитатели се съпротивляваха упорито, въпреки че ги обстрелваха непрекъснато с катапулти. Дори оттук, докъдето стигаха техните стрели, можеха да се видят разрушенията, които стеноломите вече бяха причинили.
Господарят на Морлекс би предпочел хората в крепостта да се предадат. Но сега се виждаше принуден да подпали цялата стена. Въздъхна, вдигна металната яка на ризницата си, за да му пази врата и долната част на лицето, намести си шлема.
Уолтър трябваше да нападне отдясно веднага щом пожарът лумне. Той самият щеше да се погрижи за голямата порта.
Войниците му държаха факлите в ръка и чакаха заповедта му. Нийл се питаше дали уелсците вътре в крепостта подозират какво ще се случи след малко. Ако не бяха слепи, трябваше да са видели факлите и да подушат проклетата смола.
Нийл вдигна ръка и даде знак да запалят котлите с катран и да ги придвижат към крепостта. Малко по- късно видя как един от запалените котли прелетя като комета над стената. В същото време докараха стенобитната машина, готова да пробие отвор в стената.
След това всичко стана по-различно от преди. От центъра на крепостта се вдигна черен облак дим. Силни викове раздраха небето и на Нийл му се изправи косата. Не беше обичайният вик на ранени или гневни мъже. Виковете бяха на неукрепнали гласове и проникваха до мозъка на костите.
Един от гасконците дотича при него и изрева нещо. По дяволите тоя неразбираем развален френски, помисли си Нийл, който нищо не беше разбрал. Край него се трупаха все повече от войниците му, ръкомахаха диво и крещяха все една и съща дума.
Деца!
Тези проклети глупаци изглежда вярваха, че Глин Сирог е непревземаем. Наистина ли не подозираха за съществуването на котли с катран, на нормански обсадни кули, стенобитни машини и катапулти? Изглежда бяха се чувствали толкова сигурни в старата крепост, че я бяха претъпкали с жени и деца.
Нийл препусна към подвижния мост, който гореше като факла. И вътре в крепостта се виждаха огромни червени пламъци, които поглъщаха всичко с поразителна бързина. Виковете ставаха все по-силни.
— Хвърлят ги през стената — извика му Уолтър, който току-що беше препуснал към него.
Междувременно неговите войници бяха вързали за подвижния мост дълга верига и се опитваха с нейна помощ да го натрошат.
Нийл принуди съпротивляващия се кон да стъпи на моста.
— Да ги вземат дяволите дано! — извика Уолтър. — Защо не се опитаха да преговарят с нас, щяхме да приемем примирие заради децата?
— Те не водят по такъв начин война, впрочем и ние също. Подвижният мост беше станал толкова горещ, че на него не можеше да се стъпи. Отгоре ги обсипваха със стрели. Един от войниците, които дърпаха веригата, падна улучен. Двамата от другарите му пуснаха веригата, за да го изнесат от обсега на неприятеля. Уолтър скочи от коня и посегна към веригата.
