бедните.
За него най-странното беше, че макар да не бяха монахини, очевидно бяха напълно доволни да водят живот като техния. Още по-странно бе, че, изглежда, нямаха нужда от мъже.
Не можеше да го проумее. Особено що се отнася до Бертилда с невероятната й хубост. Не можеше да повярва, че дори любопитството не е накарало двете жени да дойдат тук, за да видят краля и неговата съпруга. Той самият искаше да се убеди, че Елинор Аквитанска наистина е най-красивата жена в Европа, както се твърдеше навсякъде.
Кралят щеше да се появи всеки миг. Тълпата се струпа в тясната улица, защото свитата на краля вече се задаваше откъм Чърк. Първенците на град Морлекс бяха застанали на висока дървена трибуна насред пазарния площад, за да приветстват владетеля на Англия с речи, които бяха репетирали дни наред и бяха подготвили толкова усърдно. Уолтър зърна в последната редица дебелия ковач, над огромния му търбух се издуваше черна туника, спусната над яркочервен панталон.
Лек ветрец развяваше бяло-зелените знамена. Готселм, който тъкмо беше огледал още веднъж критично редицата на рицарите, препускаше сега към Уолтър. Двамата наблюдаваха заедно пристигането на рицарите от Анжу, френското херцогство, което принадлежеше на Хенри. Техните цветове бяха оранжево и червено, а на високите им конични шлемове се развяваха черни петльови пера.
— Чух, че щяло да има и турнири — извика високо Готселм, за да надвие шума на фанфарите.
Уолтър кимна. Рицарите бяха, изглежда, в добра форма. Сега в Англия се бяха побъркали по турнири не по-малко отколкото във Франция. За рицари, които нямаха задължения към определен господар, беше истинско удоволствие да обикалят през лятото от едно до друго населено място и да търсят предизвикателства. Тези мъже на късмета участваха в турнири, за да печелят. Бяха готови да загубят всичко, но и много да спечелят.
Уолтър изпрати още веднъж Готселм да прегледа редиците на техните рицари. Те бяха заели местата си още при изгрев слънце, та беше всъщност време да напоят конете. Уолтър тъкмо се канеше да заповяда на ратаите да донесат кофи с вода, но в същия миг видя червената хоругва на епископа на Сейнт Ботолф. Неговите рицари бяха облечени почти толкова пъстро, колкото италиански комедианти.
Тълпата напираше напред, за да вижда по-добре. Конят на Уолтър изпръхтя, направи няколко танцови стъпки напред и се изпика шумно на улицата, което предизвика силен смях.
Уолтър едва успя да върне своеволния си кон в редицата, когато се появиха Робер дьо Бомон, граф на Лестър, и Ричард дьо Лейси. Заобиколени от рицарите си, двамата така се бяха вдълбочили в разговор, че сякаш не виждаха нищо от онова, което ставаше наоколо им.
А после, съвсем изненадващо, Уолтър откри Бертилда в нейната простичка сива рокля. Тя крачеше с очарователна грация през тълпата. Беше по-висока от повечето жени и той виждаше как покритата й с бяла кърпа глава се мярка ту тук, ту там сред множеството. Дългата й плитка, в която бяха вплетени сребърни нишки, се поклащаше в ритъм с крачките й.
Уолтър изпита желание да я последва, за да не я изпусне от очи и най-сетне да поговори с нея. Но тя изведнъж изчезна.
В това време Торъл се опитваше да влезе във владение на седемнайсетте елена, които кралската ловна дружинка беше убила вчера в горите на граф Херефорд. Само че готвачите и лакеите на краля, хора от Анжу в Прованс, изобщо не бяха склонни да му отстъпят дивеча.
Торъл взе да се ядосва. Бяха му нужни часове, за да стигне до каруците, на които беше натоварено месото за тържеството тази вечер, за да ги придружи до кланицата, където месарят вече ги очакваше с нетърпение. Стотици мъже, на кон или пеша, слугите, рицарите и придворните дами на кралицата, духовните сановници с огромния си багаж бяха изоставили пътя, идващ от Чърк, защото той беше направо задръстен, и за да могат да стигнат някак до Морлекс, сега вървяха през току-що ожънатите ниви.
Когато Торъл стигна най-сетне кланицата, оказа се, че хората на краля говорят на език, от който един почтен норманин не проумяваше нито дума. Торел се досети все пак, че недоверчивите кралски слуги не разпознават в негово лице домоуправителя на крепостта и затова се държат с него, сякаш е дошъл да открадне елените на граф Херефорд.
— Проклети шутове — измърмори един от хората му. — Мислят почтени хора за такива като тях.
Французите жестикулираха диво и твърдяха, че гощавката за краля трябва да бъде приготвена, разбира се, от неговите хора.
Сигурно нямаше норманин в Англия, който да харесва тази безкрайно арогантна свита на краля. Та ако ще и само поради това, че запасите, които носеха, скоро щяха да свършат и те щяха да плячкосат всичко, до което се доберат. В кухнята на замъка мърмореха даже, че придворните на краля са в състояние да опустошат в кратко време и най-богатото васалство.
Кавгата между двете страни ставаше все по-ожесточена и шумна. Ругатни и клетви хвърчаха от едната група към другата. Стигна се даже до използване на сила. Както се беше хванал за кървящия си нос, готвачът на краля заповяда на хората си да натоварят отново дивеча на каруците на графа.
— Ама вие способни ли сте изобщо да сготвите в малкото часове, които ни остават, да опечете елена цял и да го поднесете с все копита, глава, очи и карантия сред ароматно цвекло и кнедли? — осведоми се подигравателно Люк, главният готвач на Морлекс.
— Цвекло ли? И кнедли? Не мисля. Какви са пък тия кнедли? — изръмжа готвачът на краля.
Хората от двата лагера се фиксираха мълчаливо. Печени фазани, които се сервират със забучени пера, та изглеждат сякаш всеки миг ще хвръкнат във въздуха, или опечени на шиш прасенца-сукалчета, които се подреждат до цицките на майка си, бяха кулинарни шедьоври, които се поднасяха само на най-тържествени пиршества. Но едър елен, който тежи, дори вече опечен, колкото трима мъже, щеше да е абсолютният триумф на един главен готвач.
Французите се спогледаха.
— То се знае, че и това може да стане — обади се кралският готвач, специалист по сосовете. — Та това е любимото блюдо на нашия пресветъл господар. Но нека ви задам един въпрос… вие можете ли да се справите?
За миг настъпи тишина. Във въпроса се криеше не само съмнение, повече от явно беше, че ги смята за неуки варвари. Но те щяха да покажат на този арогантен тип какви чудеса могат да бъдат извършени в кухните на крепостта.
Торъл чуваше виковете откъм пазарния площад и околните улици, с които хората поздравяваха кралската двойка. Ужасно го беше яд, че е пропуснал толкова важен момент. Живота си даваше да присъства и със собствените си очи да види дали кралицата наистина е най-красивата жена на света.
За щастие после му мина през ума, че ще види кралската двойка на пиршеството горе в крепостта, когато тя ще седне с най-знатните английски благородници и с господаря и господарката на Морлекс на официалната маса. Оставаше му само да се надява, че ще може да изтича за няколко минутки от кухнята, в която тази вечер положително щеше да е същинска лудница.
Томас Бекет вече изпитваше желание за чревоугодни наслади, защото беше станало обед. Впрочем допускаше, че едва ли може да разчита на нещо за хапване, защото младият крал беше склонен изобщо да забравя, че е обед, ако е яхнал кон или се е задълбочил в четене. Що се отнася до личните му запаси, канцлерът си спомни, че те са на една от каруците с багаж, до които беше невъзможно да се добере, колкото и да иска. Покори се с въздишка на съдбата си, която го принуждаваше да чака. Преди цялата дворцова свита да стигне до върха на хълма, нямаше да може да предприеме нищо срещу своя глад.
Надяваше се все пак кралската двойка междувременно да се е поуспокоила и да е загърбила кавгата, започната тази заран в малкия ловен замък на граф Херефорд. Впрочем изпитваше и съмнения.
Погледът му следваше яздещата начело кралска двойка. Хенри, възнисък и набит, не излъчваше като ездач особена елегантност. Освен това изглеждаше по-отегчен, отколкото беше всъщност. Стройната и висока кралица беше заобиколена както винаги от певци, които се чудеха как да привлекат вниманието й.
Въпреки че кралят се беше метнал тази заран без предупреждение на коня и беше препуснал напред с главоломно темпо, слугите му успяха все пак да го напъхат в копринена туника малко преди да пристигне в Морлекс. С шапката, украсена с пера, и поръбеното с кожа, сложено в последния миг наметало, изглеждаше дори издокаран. Впрочем краката му още бяха обути в мръсните ловджийски ботуши, с които след якия гуляй
