беше заспал, последван и от лейди и граф Лестър. След него яздеха четири пажа, хванали по един край на наметалото.
Процесията стигна най-сетне до пазарния площад. Хората почнаха да викат с пълни гърла, когато зърнаха кралската двойка. Томас знаеше, че сега ще се състои нещо като церемония за добре дошли. Хенри и съпругата му не бяха разменили нито дума, но канцлерът предпочиташе все пак това ядно мълчание пред шумните им кавги.
Томас отново въздъхна. Донякъде можеше дори да разбере гнева на кралицата. Двайсет и три годишният крал беше непоправим женкар, който посягаше не само на нейните придворни дами, на жените и дъщерите на благородниците, но не оставяше на мира дори слугинчетата в кухнята и едва преминали детската възраст селянки.
Трябваше, разбира се, да не се забравя, че и кралицата непрекъснато го предизвикваше, като се заобикаляше с певци, учители и философи. Някои от нейните обожатели демонстрираха доста лошо възпитание, но това явно забавляваше кралицата. Бекет отдавна подозираше, че тя се стреми съзнателно да отмъсти на съпруга си, защото отлично знаеше, че странните й обожатели са трън в очите на приближените на краля благородници.
Един от най-младите подчинени на Томас Бекет спря коня си до неговия и му подаде половин самун още топъл хляб, а след него и мехче с вино. Канцлерът пое с благодарност и двете.
Пред тях се спеши най-неочаквано Гиобърт Фолиът, лондонският епископ, който искаше да поговори с него за една молба.
Томас видя пред себе си шията на кралицата и косата й, хваната в златна мрежичка, в която проблясваха червени рубини. Горката Елинор! Сигурно беше капнала от умора, нали тази заран й се наложи да препуска с кобилата си подир краля. Тези двамата не си отстъпваха в нищо. Тя беше не само не по-малко добра ездачка от краля, беше и невъздържана, и лекомислена като него. Да препуска в галоп по селските пътища беше същинско безумие, още повече, когато знаеше човек, че пак е бременна. Поне така се приказваше при двора. Последното й дете, принц Хенри, беше на не повече от три или четири месеца.
Канцлерът отпи последна глътка и върна мехчето на Ърнуик. В същия миг си спомни за последното си посещение тук, в Морлекс. Престоят беше общо взето твърде приятен, макар да не можеше да твърди, че цени особено високо ирландеца — негов господар. Виж, съпругата му, тази червенокоса вещица, беше наистина очарователна.
Нийл яхна коня си доста предпазливо — заради крака — и подаде ръка на жена си, за да й помогне. Жестът не беше любвеобилен, а по-скоро собственически. Искаше тя на всяка цена да е до него, за да омилостиви краля. Защото преди няколко седмици Хенри му беше наложил тежко наказание, задето се беше оженил без негово позволение. Освен това едва вчера му бе съобщено, че кралят претендира за половината от състоянието на жена му.
Нийл коленичи и подхвана реч, с която поздравяваше с добре дошъл Хенри, херцог на Нормандия и крал на Англия.
Емелин почти усети ръката на съпруга си, когато коленичи и тя пред краля на Англия, защото духналият внезапно вятър беше вдигнал прах и все й се искаше да избърше сълзящите си очи.
Гледаше малко разочаровано краля на Англия, далеч не толкова хубав, колкото беше неговият баща, херцогът на Анжу. Бащата бе наистина много красив мъж, намразил своята с единайсет години по-голяма и подчертано грозна съпруга. Синът им явно бе наследил нейната външност. Хенри Плантадженет беше набит и тялото му над кръста приличаше на бъчва, имаше криви крака и огромна глава с късо подстригана червена коса, почти квадратно лице, изпъкнали светлосини очи и брада, която не допринасяше за благоприятно впечатление. Беше чувала, че изпадал от време на време в пристъпи на ярост и тогава се търкалял по пода и с пламнало лице издавал животински крясъци. Но погледът му, установи тя сега, говореше за изключителна интелигентност и невероятно твърда воля, която е притежавал навярно още като шестнайсетгодишен, когато нахлул с войската си в Англия, за да оспори трона на покойния крал Стивън и бил толкова близко до победата.
Докато кралят разговаряше с Нийл Фицджулиън, Емелин гледаше очарована кралицата. Елинор беше несъмнено изключителна жена, въпреки че не отговаряше на съвременния идеал за красота. Не беше нито руса, нито синеока. Съвършеното й по форма лице с малко голяма уста беше с по-скоро тъмна кожа. Красивите й кафяви очи издаваха, че обича да е весела и да се смее, но е склонна и към темпераментни изблици, когато иска да наложи волята си.
Сега носеше червена копринена шапчица, над която бе закрепена малка златна, украсена с рубини корона, а много дългата й тъмнокестенява коса блестеше като река на слънчевата светлина. Нищо чудно, че цял свят говореше за нейната хубост.
В този миг епископът на Лондон се наведе към Емелин и изрече забележка относно кралицата, а тя я чу и кимна с глава. Кралят продължаваше разговора си с нейния съпруг. Зад него двама пажове, яхнали понитата си, държаха краищата на поръбеното му с кожи наметало.
Един от двамата беше Магнус.
20
— Откъде, по дяволите, мога да зная как се е озовал при краля? — избоботи Нийл — Джосрън заведе момчето при мой приятел в Уолингфорд, добър рицар, семеен човек. Там трябваше да направят от него рицар.
Той избута нетърпеливо една слугиня, която искаше да му помогне да си обуе ботушите. В стаята на кулата беше пълно със слуги, които им помагаха да облекат празничните дрехи. Пред вратата се трупаха пратениците на разни велможи и всеки от тях искаше по нещо, но Уолтър и още един рицар успяваха да не ги пуснат да влязат.
— Кралят знае всичко — каза Емелин с пребледнели, треперещи устни. — Той използва сина ми като заложник.
— Какво ви става? — попита навъсено Нийл и седна внимателно на ръба на леглото, за да се обуе сам. — Кралят знае само това, което аз съм му разказал. Случайността ни е събрала и аз чисто и просто съм се оженил за вас. Казах му също, че момчето е копеле и е от мен. От Лестър разбрах, че трябва да платя чудовищна сума, задето съм се оженил за вас без разрешението на краля.
— Копеле, значи, и от вас? Значи така го наричате? — ядоса се Емелин, застанала все още само по ленена риза и трепереща от студ. — Защо не ми позволихте да отида при него? Единственият ми син е само на няколко метра от мен, а аз… аз можех само да го гледам и да стоя безпомощно, когато той си тръгна с дворцовата свита…
Нийл я изгледа намръщено. Целия следобед трябваше да я държи насила до себе си, нали иначе щеше да изтича при момчето и пред очите на кралската двойка да го смъкне от понито и да почне да го милва и целува.
Уолтър влезе да каже, че ливадата е претъпкана с хора и част от кралската свита се е запътила към града. Първенците на Морлекс, които се намираха по случай днешния празник в крепостта, искаха да поговорят с господаря си по този въпрос.
— Господи, аз пък се надявах, че вече са свикнали сами да се пазят. Но кралят обича този хаос наоколо си. Ще видиш, Уолтър, утре заран, за предпочитане в някой нечовешки час, когато още не се е развиделяло, кралят ще се метне без предупреждение на коня и ще препусне да задоволява ловджийската си страст… разбира се, че цялата му свита ще изпадне в ужасна паника… Зная колко е непредвидим, неслучайно сме прекарали толкова години заедно по бойните полета. Признавам, че ми трябваше много време, докато проумея кои са истинските причини за това странно поведение.
Уолтър подаде на господаря си скъп кожен колан с катарама — сребърна вълча глава.
— А кои са? — попита любопитно русият рицар.
— Не можеш ли да се досетиш? Въпреки младостта си Хенри е вече майстор в изкуството да третира първите велможи на Англия и Франция сякаш са глутница ловни псета. Те правят всичко възможно, за да спечелят неговата благосклонност и когато му писне от тях, ги сритва. Виж само Херефорд, Честър, Дьо Лейси, как се свиват, как се унижават в присъствието на краля.
