Уолтър приглади с ръка копринената туника на раменете на своя господар, после взе двете златни верижки, които му подаде една камериерка, и ги окачи на врата му.
— И ние не сме по-добри от тях, Уолтър. Така де, какво ще правим тази вечер? Надяваме се да спечелим благоволението на краля, та ровим в калта като свине, които си търсят нещо за ядене. А когато си тръгне, ще сме докарани до просешка тояга, но ще продължаваме да се надяваме, че сме прочели милост в неговите очи.
Той се огледа критично в малкото огледало, което му подаде камериерката. Приглади с две ръце дългата си къдрава коса, после погледна към жена си, която вече си беше облякла роклята.
Тя беше от тъмножълта коприна и с шлейф по последна лондонска дворцова мода. Корсажът беше плътно прилепнал и подчертаваше коравите й гърди и тънката талия. От тесните, но въпреки това женствени бедра се спускаше на дълбоки гънки надолу. Емелин приличаше сега на голямо жълто цвете.
Въпреки придворните обичаи не носеше шапка, а беше сресала хубавата си дълга коса на път и я беше пуснала да пада свободно по раменете. Вплетените в нея нанизи от перли контрастираха красиво с медночервената коса.
Уолтър прошепна нещо на господаря си и Нийл кимна одобрително. Бледото лице на Емелин беше розово и свежо само на бузите, след като камериерките я бяха ощипали няколко пъти. Устните й блестяха благодарение на специална помада и бяха чувствено червени, а сините сенки на клепачите подчертаваха зеленото на котешките й очи. Изглеждаше наистина чудесно.
В този миг Нийл си каза, че навярно й дължи живота си. Не знаеше защо, но тя бе попречила на ония знахари от града да му отрежат крака.
— Кралицата ще ви възприеме като конкурентка, по-добре щеше да е да ви сложим да седнете другаде — забеляза сухо Нийл.
— Да, някъде, където кралят да не може да я види — ухили се Уолтър.
Емелин слушаше разговора на двамата мъже, които си приказваха преспокойно за нея, сякаш я нямаше в стаята.
Тя добре беше забелязала възхитените погледи, с които камериерките се въртяха край съпруга й. Той още беше бос и само по панталон, издут над могъщия му член. Всички го смятаха за хубав мъж, въпреки че всъщност всички обожаваха не него, а Уолтър заради високия му ръст и русата му коса.
На нея самата Нийл Фицджулиън й напомняше каменните нормански рицари, които почиваха с шлемовете и доспехите си в подземието на църквата в Морлекс, стиснали с две ръце мечовете си. Впрочем мислеше така само когато той не изживяваше някой от припадъците си на гняв.
Той никога няма да й прости кражбата на златото, помисли си тя и потрепери. Ужасът, че тази тайна може един ден да види бял свят, й тежеше повече, отколкото искаше. Тежеше й като камък, който сякаш всеки миг можеше да й смаже сърцето.
От мига, в който погледна за пръв път краля в лицето, вече беше сигурна, че Хенри Плантагенет е мъж, който много добре знае какво става наоколо му. Трябваше само да го зърне човек, за да усети могъществото, което излъчваше, и да разбере какви невероятни владетелски способности притежава, докато други на неговата възраст едва успяват да си заслужат първите шпори.
Беше сигурна, че не е заповядал да му доведат нейния син, нито го е взел сега със себе си само от някаква игрива прищявка. Причината беше по-скоро да използва Магнус като един вид заложник, за да разбере истината за човека, който пренася злато, и за предателите, които са му доверили това злато.
Само като си го помислеше, изтръпваше цялата. Как щеше да издържи тази вечер със съзнанието, че кралят може да я изобличи пред всички присъстващи като предателка, допринесла златото да се озове в ръцете на смъртния му враг, уелския принц.
Нийл застана до нея и камериерките се отдръпнаха ухилени. По лицата на слугите личеше, че са много впечатлени от външния вид и на двамата.
— Боже милостиви, ако продължите да правите тази физиономия, хората ще си помислят, че отиваме не на празненство, а на погребение.
— Милорд, такова нещо не бива да казвате дори на шега — обади се Уолтър.
— Ами тогава си направи труда да я накараш да се засмее.
Слугите отвориха пред съпрузите вратата, до която тъкмо беше дотичал Торъл с готвачите.
— Милейди! — извика домоуправителят. — Трябва на всяка цена да говоря с вас. Много е важно. Става дума за елените на граф Херефорд…
Уолтър избута грубо Торъл встрани, а хората му побързаха да отстъпят назад.
Емелин докосна с връхчетата на пръстите си ръката на мъжа си, вдигна с другата ръка полите и шлейфа, за да слезе по тясната виеща се стълба.
Сега си каза, че кралят най-вероятно няма да я изложи тъкмо днес и то пред всички. А тя щеше да намери може би дори възможност да поговори с Магнус, който не подозираше нищо.
Навън беше топло, въпреки че беше късен следобед. Придворните разпоредители полагаха в двора пред голямата зала всички усилия, за да подредят на чакащата опашка важните велможи според техния ранг. Повечето бяха увлечени в интересни разговори и не обръщаха внимание на усилията на разпоредителите. Графовете Честър и Херефорд направо се отказаха да висят тук и тръгнаха да си търсят бира. Кралят се появи със закопчана до половината копринена дреха, цялата на мазни петна. Очевидно губеше търпение празненството най-сетне да почне и избърза да влезе в новата зала, която още миришеше да прясно издялано дърво. Въпреки молбите на разпоредителите всички се заблъскаха, за да го последват.
На духовни сановници и по-маловажни благородници бяха отредени места на втора маса, точно под сложената на подиум маса за краля. Херефорд и Честър се качиха на подиума и седнаха на пейката до Лондонския архиепископ. Музикантите се подредиха в задната част на залата и засвириха, когато кралската двойка седна на предвидените за нея столове с високи облегалки, които не бяха сложени един до друг. Между тях седнаха канцлерът и неговият приятел, граф Солзбъри.
Кралицата носеше зелена рокля и корона, обсипана с рубини, от която прозрачен червен воал се спускаше до раменете й. Тя се наведе напред и извика един трубадур, който веднага се подчини и дори доведе със себе си свой приятел.
Уолтър, който беше заел на почетната маса мястото си зад Нийл, се наведе и му прошепна нещо на ухото.
— Кралицата е в лошо настроение.
Нийл погледна към Хенри. Елинор беше подхванала опасна игра. Кралят беше започнал да пие от сутринта, лицето му беше болезнено зачервено, а клепачите тежко отпуснати.
Двамата трубадури седнаха на два стола пред кралицата и й заразказваха нещо явно доста пикантно, защото звънкият й смях се чуваше в цялата зала.
Подпрял глава на лакът, крал Хенри наблюдаваше жена си. Седналият до него Бекет се опитваше да го въвлече в разговор за Аристотел, но явно единствено Лондонският епископ можеше да бъде заинтригуван от такава тема.
Между масите тичаха слуги и сервираха вино, хляб и сирене. Дьо Лейси, който седеше до Емелин, отбеляза, че хората от Анжу май не се спогаждат с провансалците.
Нийл хвана ръката на жена си, а тя се обърна и го погледна. Уолтър съобщи шепнешком, че кралицата е накарала да издигнат нейните палатки на долната ливада, докато съпругът й се беше разположил извън крепостната стена, както и канцлерът, Лондонският епископ и Кентърберийският архиепископ.
Нийл смръщи чело. Смехът на кралицата звучеше провокиращо. Един от трубадурите беше сложил крак на нейната пейка и сега пееше с поглед, изпълнен с любовна мъка. Тя го слушаше внимателно и тъмните й очи блестяха. С бързината на мълния той сложи нежно ръка върху нейната и пак така бързо я отдръпна. Духовниците на долната маса бяха зяпнали двамата. Другият трубадур побърза да си седне на стола и се залови да настройва инструмента си.
— Боже милостиви! — каза тихичко Нийл, защото видя, че монархът наведе глава като бик, който се готви да нападне.
Торъл се появи с опръскана с кръв престилка, придружен от двама кухненски пажове.
— Милейди, изпратете, за бога, някого в кухнята да ни помогне! — простена той, когато успя най-сетне
