— Господи! Какво е това? Таен път?
— Точно така. Много мъдра система са измислили — каза майсторът. — Вчера разгледахме всичко и се вмъкнахме вътре… Истърийн, зидарят Коб и столарят Уотсън. Това е тунел, който води надолу, към подземните тръби на цистерната, от която крепостта се снабдява с вода. Една от най-сполучливите идеи в отбранителната система на крепостта.
— В какъв смисъл? Никога не бях чувала за това.
— Но вие трябва да го знаете, милейди. Може някой ден да ви спаси живота. Когато крепостта е в обсада, мъжете могат да използват тези кухини под стените. А когато стените рухнат, враговете могат преспокойно да влязат и да завладеят крепостта. Тогава, благодарение на тази чудесна система, подземните ходове могат да бъдат наводнени с вода от цистерната… което значи, че враговете ще се издавят.
Емелин потрепери.
— Не зная Морлекс да е бил някога обсаждан — каза тя.
— Но е така — възрази майсторът. — Последния път крепостта е била обсадена от крал Стивън, когато се е опитвал да заеме мястото на кралица Матилда.
Майсторът намести с рамо камъка на предишното му място. Никой не би могъл да предположи, че зад него е входът към таен тунел.
— Знае ли някой какво ни носи бъдещето — каза той. — Мирните времена никога не траят дълго. А войни ще има винаги, не мислите ли?
Човекът имаше право. Емелин си помисли за ранените в кулата, които се надяваха да оздравеят, и за двамата мъртви, които бяха погребали вчера.
— Старата отбранителна система още съществува, това поне е сигурно. За да можем да я използваме, трябва да намерим колела, с които да отваряме шлюзовете, и тогава всичко ще е наред…
Емелин нямаше представа как трябва да стане всичко това. Доколкото знаеше, цистерната не бе чистена от години. Случваше се в кофите, с които качваха водата, да плуват парчета мъх.
— Това не е всичко, милейди — продължи майсторът. — Няма да повярвате, но открихме къде свършва тунелът…
— Свършва? — попита глупаво Емелин. — Искате да кажете… Значи под крепостта има таен тунел, който води навън?
— Точно така. И да ви кажа ли — изобщо не е за чудене. Всеки що-годе разумен господар на крепост заповядва да бъде прокопан такъв тунел, за да могат хората, в случай на нужда, да избягат. — Това звучеше убедително.
— Ще ви помоля да помислите, милейди, дали няма да заповядате все пак да построим отново стария параклис…
Емелин не беше особено въодушевена от тази мисъл. Нали монасите си имаха сега нова голяма църква. Вече бяха помолили и да им разрешат да проповядват всяка неделя на пазарния площад в Морлекс и всеки четвъртък в Уичърли. Ако и тук, вътре в крепостта, има параклис, едва ли щеше да е възможно да откажат на някой от монасите да служи в него, а той щеше да претендира и за ролята на изповедник.
Не, това наистина не й харесваше. Главата на ордена, Бернар дьо Клерво, беше широко известен с това, че предпочита да вижда жените като монахини зад манастирските стени.
— Този стълб, от който започва тунелът, ще бъде, разбира се, включен в строежа — обясни майсторът.
Но Емелин си мислеше за разходите, свързани с евентуален строеж на параклис.
Тя поклати отрицателно глава.
Майсторът беше явно ужасно разочарован.
По-късно, вече останала сама, тя се запита защо й беше разказал той за тайния тунел тъкмо сега, когато господарят бе потеглил с малката си армия?
Крепостта изглеждаше празна, въпреки че бяха останали още много хора. В двора обучаваха новодошлите рицари, зад кухнята Торъл и неколцина слуги пълнеха чували с току-що овършано жито, конярите разхождаха купените през юли млади коне, а всяка заран пред голямата порта чакаха търговците със своите каруци, натоварени със стоките, които се надяваха да продадат.
С мислите си всички бяха при мъжете, потеглили на война срещу принц Кадоуладър. Стражите наблюдаваха зорко далечните сини планини на Уелс. Носеха се слухове, че вече е имало едно сражение на някаква река северно от Гламорган и че Нийл Фицджулиън е победил. Сега бил с малката си войска вече на път за Глин Сирог.
Няколко дена по-късно отново донесоха в Морлекс ранени бойци. Всички бяха в окаяно състояние, защото им се бе наложило да изминат без придружители обратния път през планините. Сега лежаха, уморени до смърт, в предния двор.
— Господи, само толкова ли са? — възкликна Уолтър, който се връщаше с празни каруци от склада. — Някои не са издържали? Поне два пъти повече са тръгнали за насам.
Емелин не му отговори, защото имаше толкова много работа, че не можеше да губи нито миг. Не знаеше къде да подслони толкова много ранени, защото във вътрешните дворове имаше много малко покрити помещения. Конюшните и кулата на рицарите бяха вече претъпкани, а бяха, освен това, тъмни и невероятно мръсни.
— Ще откарате сега тези нещастни мъже с каруците долу в града, в моята къща. Ще я използваме като лазарет. Освен това двете бегини са там и ще има кой да се погрижи за ранените.
— Боя се, че няма да имам време. Вашият съпруг очаква оръжието, което сега товарят.
— Ще му се наложи да почака малко повече — каза гневно Емелин и се залови да разтоварва щитове и шлемове от една от каруците и да ги хвърля на земята.
Хората на Уолтър я гледаха нерешително.
— Оставете ранените там, където са — каза Уолтър. — Те са рицари и са свикнали. Трябва да тръгна час по-скоро. В Глин Сирог сражението е в разгара си и…
Емелин сякаш не го чу. Тя задърпа с все сила от каруцата една бойна брадва и успя да я хвърли в краката му.
Уолтър изглеждаше застрашително с полепналата по косата му кръв и ядно стиснатите устни, които бяха станали почти бели.
— Къщата в града вече не е ваша! И не можете да решавате какво да става или да не става там. Тя е собственост на моя господар.
— Махнете се от пътя ми! — изкрещя Емелин, покатери се на каруцата и посегна към юздите.
Присъстващите отвориха широко очи, любопитни да видят как ще свърши този словесен двубой. Емелин знаеше, че с вехтата си престилка и вдигната високо коса не прилича сега на свикнала да заповядва господарка, а по-скоро на робиня. Само че това не я притесняваше ни най-малко. Важно беше единствено и само да се погрижи за болните и умиращите.
— Ако не желаете да ми помогнете, ще откарам сама ранените в града — каза тя, твърдо решена.
Уолтър изруга и махна на рицарите си да почнат да разтоварват каруцата.
Времето продължаваше да е сухо. Това беше добре за жътвата, но кравите даваха вече много малко мляко, защото им липсваше зелена паша.
— Ами то си е така — философстваше по-възрастната бегинка, седнали с племенницата на една пейка пред пералнята, двете ронеха грах. — Което е добро за житото, е лошо за млякото.
Емелин също беше излязла навън за глътка въздух, защото в работилницата беше непоносимо горещо.
— Но е добре за грашката — измърмори по-младата и плахо й се усмихна.
Емелин я погледна. Бертилда говореше много рядко.
— Да, за граха е добре — повтори Мейнсант.
Ранените лежаха на слънчице върху чували със слама в двора пред конюшните. Доведените от Емелин от крепостта чирачета влачеха с кофи вода, за да измият ранените, вперили алчни погледи в Бертилда.
От няколко дни двете бегинки белеха грах. Когато проснатата в краката им покривка се напълваше,
