музиканти, италиански търговци, които продаваха дрехи, сарацини, които предлагаха килими, и търговци на кожи от далечния север.
Въпреки всичко горите още бяха пълни с хора извън закона, мъже, които не се бояха да нападат дори пътници, придружени от въоръжени рицари. Двеста конни рицари на граф Херефорд бяха успели да изловят много от тях и да ги обесят в Лемстър. Но не бяха малко и кръстоносците, които се връщаха от Светите земи и се явяваха в крепостта да предлагат услугите си на господаря на Морлекс.
Уолтър и Нийл седяха почти всеки ден в голямата зала, приемаха тези рицари и правеха подбор. При един се оказваше, че е прокажен и се е опитал да го скрие. Друг беше рицар от ордена на тамплиерите и също нямаше никакви шансове да бъде нает от Нийл.
— Към тях съм винаги недоверчив — обясни той на Уолтър. — Все нещо им куца. Дори когато се молят ден и нощ, не го правят, защото се разкайват. А престанат ли да се молят, стана още по-лошо. Тогава можеш да си сигурен, че дяволът ги е яхнал.
Емелин беше в кухнята, когато Джайън, един от гасконците, дойде да я извика в залата.
Господарят седеше до Уолтър протегнал крака и разкопчал ризата заради ужасната жега, тъй че тя можеше да види потните му голи гърди с червени косми. На масата пред него беше отворена тетрадка, изписана със сметки, но погледът му издаваше, че не е разбрал какво означават.
— Викал сте ме? — попита Емелин, застана зад него и погледна отворената страница. По-старите сметки бяха нанесени от Бърнард Нюмарч, по-новите бяха нейни.
Пред масата стояха трима кръстоносци и я зяпаха недоверчиво.
Нийл почука нетърпеливо с пръст по страницата.
Тук би трябвало да са отбелязани и закрити сметки — изръмжа той. — Не мога да се отърва от впечатлението, че изобщо никой не си плаща дълговете.
— Защо искате да платите на тези рицари още сега? Та те още не са започнали да ви служат — каза Емелин.
— Хайде, вижте сама — каза ядосано Нийл. — Нито един не си е платил заема. Проклета сган, човек трябва първо да ги опердаши, та да си ги върнат!
Той говореше за задълженията, останали неизплатени вече повече от година.
Емелин седна на пейката до него. Кръстоносците се спогледаха. Бяха измършавели, а дрехите им целите в кръпки. Само доспехите и оръжието им бяха чисти и лъснати до блясък.
Емелин посегна към малкото желязно сандъче пред Уолтър и го притегли към себе си.
— А за какво трябва да послужат парите, които искате да дадете в аванс на тези мъже? За да си купят оръжие? — попита Емелин, взе перото в ръка и го потопи в мастилото, за да нанесе нова сметка.
— Познахте. И да си купят добри коне. С дъртите кранти, които яздят сега, няма да стигнат далеч.
Емелин отвори сандъчето и надникна в него.
— Вадил сте пари, без да го отбележите в тетрадката — каза тя укоризнено. — Това няма нищо общо с начина, по който хората си плащат дълговете.
Уолтър беше сякаш готов веднага да възрази.
— Не, остави я… това е нейна грижа. Притежава невероятен талант за тези работи, има тетрадка със сметки там, където на жените им е оная работа. Пък и аз трябва да зная какво става.
Кръстоносците избухнаха в силен смях и млъкнаха чак когато Нийл ги изгледа.
— Уолтър ще им плати. След това можете да вземете тетрадката и да ми посочите хората, които ще се наложи да принудим най-сетне да си платят.
Забележката подсказа на Емелин, че отново е останал без пари.
През последната седмица на юли по заповед на краля нови петдесет рицари бяха пристигнали в крепостта. Повечето бяха англичани от източните графства. Уолтър ги обучаваше в двора заедно с кръстоносците и гасконците. Още преди първите студове трябваше да отмъстят на принц Кадоуладър.
— Трябва най-сетне да го сложим на място — повтаряше Уолтър, докато обсъждаха с часове разни стратегии. — Трябва да го ударим там, където най-много ще го заболи. Бог ми е свидетел, че си го заслужи. Нашия уелски приятел се фука където седне, където стане, че е успял да ни открадне овцете и да подпали портата на крепостта. Трябва да му го върнем. Всъщност не виждам в това някакъв проблем. По-силни сме от преди, имаме и повече хора. Можем да вземем и няколко души селяни, защото жътвата почти привърши. Мисълта да нападнем Глин Сирог е според мен превъзходна…
Приготовленията бяха вече в разгара си. Оръжейникът работеше дори нощем на светлината на факли. Страховитият шум достигаше чак в стаята горе на кулата, където Емелин лежеше будна с часове, въпреки че бе капнала от умора. Когато огромните ръце на съпруга й почваха да я галят между бедрата, тя ги отблъскваше ядосано.
— Какво ви става? Нещо не е наред? — питаше тогава Нийл и я гледаше изпитателно.
Тя очакваше вечер след вечер той да заговори с нея за Магнус. Искаше от неговите уста да чуе, че детето е добре. Но той не обелваше нито дума, не казваше дали Уолтър е говорил с него за писмото, както й се беше заклел да направи.
Не се случи нищо такова. Той не спомена нито веднъж за Магнус.
17
Емелин и камериерките се наведоха над крепостната стена, за да проследят с поглед мъжете, които минаха по подвижния мост и поеха по пътя към реката. Петдесет и девет конни рицари и седемнайсет селяни придружаваха Нийл Фицджулиън и Уолтър.
Мъжът й беше стиснал шлема под мишница и червената му коса светеше на слънцето. Наистина беше хубав в бляскавите си доспехи и насърчаващи викове изпращаха бойците. Най-късно тази вечер уелсците щяха да разберат, че господарят на Морлекс е потеглил към Глин Сирог, за да си отмъсти на принца.
— Това е истинска лудост — измърмори Емелин. — Тази война ще погълне запасите, за които сме работили цяла година.
Застаналият до нея Торъл я погледна недоумяващо.
— Налага се да сложим уелсците на място, милейди. Такава е волята божия.
Този отговор не я учуди. Нямаше мъж в крепостта, който да е против този наказателен поход, въпреки че изходът не можеше да се предвиди. Защото, доколкото можеха да си спомнят, уелсците никога не са били истински побеждавани.
Още на другия ден донесоха първите ранени. Шестима млади рицари, които не бяха забелязали вражеските стрелци, защото те се бяха покатерили по дърветата и ги бяха причакали там скрити в листата. Трима от тях изглежда щяха да се оправят, двама със сигурност щяха да умрат, защото стрелите бяха пронизали белите им дробове.
Емелин заповяда да извикат Гейудан, жената на Авенант, която беше не само добра акушерка, но разбираше и от болести. В града имаше наистина и двама бръснари, но техните пациенти твърде често си отиваха от треска след оперативната им намеса.
Гейудан погледна двамата младежи с пробити бели дробове и поклати глава.
— Понякога кървят, понякога не — каза тя и вдигна напоената с кръв риза на един от рицарите, въпреки че той я погледна с молба в очите. — Нали виждате какво имам предвид? Ако не престанат да кървят, ще си отидат.
Емелин се извърна. Както гледаше ранените, взе да й се повдига.
Жената на Авенант се оказа права. Смъртта настъпи вечерта. Готселм се погрижи двамата млади рицари да бъдат погребани на хълма зад крепостта. Пренесоха живите в кулата на рицарите.
На другия ден при Емелин дойде майсторът, който ръководеше възстановителните работи. Голямата зала беше най-сетне готова.
— На времето тук, вътре в крепостта, имаше малък параклис — каза той. — Преди да вдигнат другия, до реката.
Той прокара пипнешком ръка по камъните на стената. Емелин видя изведнъж пред себе си черна дупка, защото камъните се бяха разместили. Тя се наведе и надникна. Отворът беше достатъчно голям, за да може човек да се промъкне през него.
