Той развърза възела, който придържаше кърпата на тила й. Тя се обърна ужасена.
— Какво…
Нийл я дръпна от стола и я вдигна на ръце, въпреки че тя се съпротивляваше. След това я сложи с едно движение на тезгяха.
— Не се противете… — измърмори той.
Тя отвори широко очи. Бяха като зелено езеро през зимата.
— Престанете… Ще се изгорите, глупак такъв! — извика тя.
— Няма, ако мирясаш най-сетне — каза той.
Той пъхна ръка под полите й, в цепката на долните й гащи, зад които се намираше онова, което търсеха неговите пръсти.
Тя нямаше възможност дори да се дръпне, ако не искаше да се пореже с някой от острите инструменти или да се опари на огъня. Той я държеше здраво с едната си ръка, а с другата галеше топлото, влажно място между нейните бедра. После проникна в нея.
Каква наслада да я вземе така, седнала на тезгяха. Страстта нахлу в главата му като тежко вино. Той задуши с устна протестиращите й вопли. А тя никога не беше изживявала толкова силен оргазъм.
— Кога ще ме дариш най-сетне с дете? — измърмори той до врата й.
Тя го отблъсна с вик на ужас.
— Пуснете ме…
Изкушението да я остави да падне върху горещата печка беше голямо, но той се овладя. Пусна я разочарован, дръпна полите й надолу, а панталона си нагоре. После изкуцука към вратата.
— Ще кажа на Джехан и на другите, че сте готова да потеглите.
Той нарочно си заоправя дрехите, докато прекосяваше двора, за да не остане никакво съмнение в случилото се преди малко в работилницата. Както се беше надявал, рицарите се захилиха многозначително. Беше нахлул като луд, а излизаше като безкрайно доволен съпруг. Колко добре действа понякога такова внезапно съвкупление!
Всъщност Нийл не се чувстваше по-добре от преди. Когато яхна коня, вече не си даде труда да се преструва пред хората си на благоразположен. Препусна навъсен през портата.
За малко да не забележи мъжа, който се туткаше на улицата. Певец, хванал струнния си инструмент под мишница. Но когато Нийл се озърна още веднъж, мъжът беше изчезнал безследно.
— Уелсците не могат да победят и само заради това, че си нямат крал, а само принцове… — обясни канцлерът. — При това толкова много, че никога няма да могат да се споразумеят. Оуен Гуинет, Рис Дшуварт, Кадуоладър… тримата седят с часове и се съветват дали могат да имат доверие в съюзниците си или не. Изглежда единственото, което знаят със сигурност, е, че Англия е техен враг!
— Милорд, понякога навярно и това е достатъчно — каза глас откъм долния край на масата.
— Само Всевишният знае… трябваха ни години, за да ги държим сега в покорство — забеляза управителят на имотите на канцлера.
Бодри Торъл стоеше зад стола на Нийл. Сега той се наведе напред и му прошепна нещо на ухото. Господарят на крепостта го отпъди нетърпеливо с ръка.
— Уелсците не могат да бъдат покорени, още по-малко победени — изръмжа Нийл. — Ако в Лондон мислят така, допускат голяма грешка.
— Е, Морлекс, естествено всички разбрахме какви лоши шеги ви е изиграл Кадуоладър… дори ви бил подпалил крепостта — каза управителят и добави със смях: — Това е могло, разбира се, да се случи само защото късметът е бил на негова страна. Не ще и дума, че следващия път вие ще сте по-добре подготвени, още повече, че външните стени отново са вдигнати…
— Джъстин…
— Не, няма да мълча. Искам само да обърна внимание на това, че нашият високоблагороден владетел вече се е сражавал в този край още когато е имал жълто около устата, та не му е било трудно да разбие уелсците.
— Банастър, не е честно да упреквате Морлекс в каквото и да било, защото вината наистина не е негова. Той от самото начало нямаше достатъчно хора, за да брани крепостта.
Един от личните му слуги сервира на Бекет доставена от Лондон желирана змиорка.
— Нашият многоуважаван лорд Фицджулиън винаги е бил един от военачалниците на принц Хенри през годините, за които споменахте. Неприязънта на Кадуоладър към Морлекс е свързана тъкмо с това.
— Милорд, кралят…
— … мрази бойните полета и кръвопролитията, Банастър. Известно е наистина на малцина, но той винаги предпочита преговорите и споровете пред грубите военни действия.
— Така е, касапниците той предпочита да предоставя на други — измърмори Нийл.
Никой не чу забележката му. Нийл погледна към жена си, седнала от другата страна на Бекет. Тя тъкмо си вземаше с пръсти парченце змиорка от блюдото, което й поднасяше един слуга. Беше толкова хубава със златното украшение, което блестеше в червената й коса.
Тя наистина беше най-красивата жена в залата. Нийл бе пийнал повече от обикновено, затова последната забележка му беше убегнала. Странно, но изведнъж изпита желание да остане насаме със съпругата си. Шумът в препълнената зала го нервираше, чувстваше се неудобно в копринените си дрехи, а испанските ботуши му бяха тесни. Колко хубаво щеше да е, да лежи сега с жена си в широкото легло и да се вслушва в пращенето на огъня.
Колко ли време щеше да им се наложи да търпят присъствието на канцлера, който още не беше издал истинската причина за престоя си тук, на уелската граница. Изтъкнатият от него претекст — защото явно ставаше дума именно за претекст — беше, че е дошъл да заповяда събарянето на издигнатите нелегално крепости, да съди и да назначи управителите на имоти, като представител на краля, който се намираше със съпругата си в Нормандия. Нийл не повярва, разбира се, на всичко това. Познаваше твърде добре Хенри и не се съмняваше, че зад това се крие нещо друго.
Нийл видя, че вече раздигат някои маси. Както всяка вечер, сега щяха да се появят певците на канцлера, за удоволствие на лондонските гости, които явно обичаха подобни развлечения. Певци, които правеха голямо впечатление на публиката, защото изпълняваха повече или по-малко смели текстове. Дори начинът им да се обличат се превръщаше в мода. Все повече такива певци прииждаха от Франция в Англия, където славата им ги предшестваше.
Техните изпълнения, изглежда, много забавляваха свитата на канцлера. За разлика от нея рицарите от Морлекс по-скоро се отегчаваха. Под претекст да задоволят естествените си нужди, те се изнизаха един след друг навън. Нийл знаеше, че няма да се върнат.
Двамата певци седнаха на столове и почнаха да си настройват инструментите. Нийл ги гледаше замислено.
Торъл беше му прошепнал преди малко, че отвън, във външния двор, го чака делегация от Уичърли, беше му казал и какво искат от него.
Тази година всички селяни помагаха заедно при сенокоса. Всяка община избираше кого да прати. Навярно затова работата вървеше толкова добре и много рядко възникваха кавги. Да, но посещението на Бекет беше объркало всичко. Неговите рицари и слуги не само изкупуваха всички запаси, те наемаха хора, които да им готвят в крепостта и да им сервират. Резултатът беше, че не успяха да приберат сеното.
За това искаха да поговорят с него хората от Уичърли. Те трябваше отдавна да са свършили сенокоса, за да се погрижат за вече узрялото жито. Времето си беше обичайното за този месец. Горещини и бури се следваха едни след други. Някои ниви вече бяха съсипани от силни дъждове. Уичърли беше разположен в северната част на неговите владения. Дойдеше ли още една буря, хората там нямаше да приберат необходимото им сено.
Докато селяните се притесняваха за реколтата, канцлерът на краля и свитата му се развличаха с конни състезания, лов, игра на зарове, през времето, когато не седяха на неговата трапеза и не се радваха на безкрайните си празници.
— Моля да ме извините, милорд — обърна се Нийл към Бекет, — но трябва да се погрижа за нещо неотложно. Чувствайте се като у дома си. За съпругата ми ще е удоволствие да ме замества, докато отсъствам.
