Синтия не отвърна нищо, така че аз продължих:
— Най-вероятно това е бил акт на сексуална асфиксия по взаимно съгласие, при който партньорът й я е удушил случайно или нарочно в пристъп на гняв. Един нападател, един непознат, който е бил готов за изнасилване и убийство, не би сложил пликчетата около врата й, за да намали нараняването на кожата.
— Не, но както обсъждахме вече, представи си, че партньорът й не я е убил в пристъп на гняв. Представи си, че той е възнамерявал да я убие, а тя е мислела, че това е игра.
— Това е друга възможност.
Синтия каза:
— Продължавам да си мисля за тази стая в мазето. Може би е имало мъже, които са искали да я видят мъртва от ревност или отмъщение, а може би тя е изнудвала някого.
— Правилно. Тя е била жертва на убийство, която е очаквала то да се случи. Но имаме нужда от повече информация. Ще запишеш всичко това в бележника си, нали?
Тя отново кимна, но не каза нищо. Явно Синтия, която се занимаваше с изнасилвания из градинки, при които не се стигаше до убийства, беше до известна стенен поразена от тези нови страни на човешката поквара и сексуална извратеност. И все пак, сигурен съм, тя е виждала жени, третирани жестоко от мъже, но вероятно е категоризирала тези престъпления по някакъв начин, който й е дал възможност да се справи с тях. Не изглеждаше да мрази всички мъже — в действителност тя харесваше мъжете — но можех да видя как един ден щеше, или би могла да започне да ги мрази. Попитах я:
— А случаят Нийли. Кой беше?
— О, някакъв млад войник от Пехотната школа. Влюбил се в тази сестра и я последвал до колата й една нощ, когато си тръгвала от болницата. Направи пълно самопризнание и ще се извини, после ще се признае за виновен и ще излежи пет години вместо десет.
Кимнах. Не беше военна политика, но ставаше все по-често срещана практика осъденият или направилият самопризнание престъпник да се извини на жертвата или семейството, а също и на командващия си офицер. Това ми звучеше повече като японско обичайно право, отколкото английско, но предполагам, че е добре. По ирония на съдбата точно генерал Камбъл беше установил тази практика тук във Форт Хадли. Казах:
— За бога, не бих искал да съм на мястото на този, който ще трябва да се извинява на генерала за това, че е изнасилил и убил дъщеря му.
— Би било доста трудно да се намерят точните думи за това — каза Синтия, а после добави: — Отново ли говорим за изнасилване и убийство?
— Вероятно. Но би могло да бъде убийство и изнасилване. Искаш ли да обсъдим некрофилията!
— Не. Достатъчно.
— Амин.
Напред се виждаха очертанията на огромна зелена открита палатка, като павилионите, които издигаха на градинските увеселения. Криминалистите ги издигат над местопрестъпления на открито, за да предпазят веществените доказателства от природното въздействие.
Синтия каза:
— Високо ценя доверието към мен, което си изразил пред Карл.
Не можех да си спомня да съм водил такъв разговор с Карл, така че го оставих да мине покрай ушите ми и казах:
— Карл иска да пресъздадем престъплението. Изцяло, с колчетата за палатки, въжета и така нататък. Ти ще си Ан Камбъл.
Синтия помисли малко и каза:
— Добре… правила съм го и преди.
Бяхме пристигнали на мястото и Синтия спря зад един камион на техническия отдел и попита:
— Ще видим ли тялото отново?
— Не.
То вече щеше да е подпухнало и около него щеше да се носи слаба миризма, а аз, колкото и нерационално и непрофесионално да звучи, исках да си спомням Ан Камбъл такава каквато си беше.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
На тесния път имаше около дузина коли и камиони на криминалната лаборатория на ЦСО и на местната военна полиция.
Синтия и аз минахме по пътека от зелена, мушама към откритата палатка.
Беше типичен за Джорджия горещ следобед, с лек ветрец, който подухваше от време на време и разнасяше смолистия аромат на борове във влажния въздух.
Смъртта не пречи на военната дейност и полигоните отляво и отдясно се използваха, въпреки проблема, който съществуваше на шести полигон. Чуваше се далечната стрелба с М–16, остри накъсани откоси и както обикновено този звук събуди неприятни спомени. Но тези спомени ми помогнаха да видя нещата в правилна перспектива. Искам да кажа, този случай беше неприятен, но боят в джунглата беше далеч по-напред в списъка на неприятните неща. Нещата биха могли да бъдат по-зле. Аз бях жив, а една млада жена на петдесет метра оттук не беше.
Във и около палатката имаше поне тридесет мъже и жени, всички заети с усилена работа.
Криминалистиката като наука се основава до голяма степен на теорията за прехвърляне и обмяна. Тяхно дълбоко убеждение е, че извършителят ще отнесе със себе си следи от местопрестъплението и от жертвата, а ще остави следи от себе си на мястото и по жертвата. Това е особено вярно при сексуалните насилия, които по самия си характер поставят извършителя и жертвата в близък контакт.
Има обаче случаи, в които извършителят е изключително умен и обигран, и няма намерение да остави на криминалната лаборатория дори и косъмче, капка семенна течност или слюнка, дори и лъх от лосиона си за след бръснене. Въз основа на това, което съм виждал по-рано, този ми приличаше на един от тези случаи. И ако наистина се окажеше така, тогава аз трябваше да разчитам само на старовремешните разпити, интуиция и подготвителна работа. Но дори и да откриех извършителя, не можех да очаквам обвинителна присъда без никакво доказателство.
Спрях преди да стигна до палатката и един нисък, плешив човек се отдели от групата около тялото и се приближи към нас. Разпознах старши подофицер Кал Сайвър, които вероятно беше командващият офицер на целия екип. Сайвър е свестен човек общо взето, професионалист със свръхестествен усет за това колко важно е едно влакънце или прашинка. Но като много хора с технически наклонности, той се интересуваше само от съвсем дребните подробности и не може да види гората заради дърветата. Това обаче е добре, защото гората е моя работа, а негова са дърветата. Не обичам, когато от криминалния отдел се правят на детективи.
Кал изглеждаше малко блед, както обикновено, когато видеше труп. Ръкувахме се и аз го представих на Синтия, но те се познаваха.
— Целият гаден свят се е извървял около тялото, Пол — каза той.
Това се повтаряше всеки път. Отвърнах му:
— Все още никой не е усвоил левитацията.
— Да, ама вие сте тъпкали върху всичко.
— Някакви отпечатъци от стъпки, които не принадлежат на военен?
— Да. Маратонки. — Той погледна към обувките на Синтия — Ти ли…
— Да — отвърна тя. — Ще ти дам отпечатъци от обувките си.
— Някакви други отпечатъци освен от ботуши?
— Да. Намерих част от отпечатък на бос крак, може би на мъртвата, но всичко друго са ботуши, ботуши, ботуши. Някои подметки оставят различни отпечатъци, знаеш, неравномерно износени, срязвалия в кожата, различни модели токове…
— Мисля, че това си ми го разправял — напомних му.
— Да, трябва да вземем отпечатъци от подметките от всеки, но трябва да ти кажа, тук вече е имало дузина отпечатъци, а и полигонът е покрит с храсти и трева.
