въвеждани направо в голямата гостна, а посетителите, които са идвали по служебни въпроси, са стигали до тази стая, докато се вземе решение относно положението им.
Елби се оттегли, а Синтия и аз останахме прави. Тя каза:
— Това беше младият мъж, за когото полковник Кент каза, че ухажвал Ан Камбъл. Доста е хубав.
— Прилича ми на лигльо и на някой, който си подмокря леглото.
За да смени темата, тя ме попита:
— Искало ли ти се е някога да бъдеш генерал?
— Просто се опитвам да запазя жалкия си подофицерски пагон.
Тя се опита да се усмихне, но явно беше нервна. Аз също не бях съвсем спокоен. За да намаля напрежението, започнах да дърдоря стари военни лафове:
— Не забравяй, генералът си обува панталоните като пъха краката си един по един в крачолите, също като теб.
— Аз обикновено сядам на леглото и пъхам и двата си крака едновременно.
— Е, разбираш какво искам да кажа.
— Може би просто ще поговорим с адютанта и ще си тръгнем.
— Генералът ще бъде много любезен. Те всички са такива.
— Повече се притеснявам от срещата с жена му. Може би трябваше да се преоблека.
Защо ли се опитвам да разбера тези хора? Синтия каза:
— Това ще навреди на кариерата му, нали?
— Зависи от изхода. Ако никога не намерим убиеца и никой не намери стаята, и не се изкара прекалено много мръсотия, той ще бъде наред. Ще спечели от съчувствието към него. Но ако стане много мръсно, ще трябва да си подаде оставката.
— И това ще бъде краят на политическите му амбиции.
— Не съм сигурен дали има някакви политически амбиции.
— Във вестниците пишат, че има.
— Това не е мой проблем.
Но всъщност би могло да стане. Генерал Джоузеф Йан Камбъл беше смятан за възможен вицепрезидент, а също и за потенциален кандидат за сенатор в родния си щат Мичиган, или за кандидат за губернатор на този щат. Освен това името му се споменаваше сред тези на евентуалните наследници на настоящия главнокомандващ, което би означавало четвърта звезда, а съществуваше и друга възможност — да бъде назначен за главен съветник на президента по военните въпроси.
Това изобилие от възможности за растеж беше пряк резултат от участието му във войната в Персийския залив, преди което никой никога не беше чувал за него. С избледняването на спомена от войната избледняваше и неговото име от общественото съзнание. Това беше или хитър ход от негова страна, или той наистина не желаеше да се замесва с тези глупости.
Как и защо Бойният Джо Камбъл беше назначен в това затънтено място, което армията беше нарекла Форт Хадес, а войниците Форт Хайде, беше една от загадките на Пентагона, които само заговорниците и конспираторите можеха да обяснят. Но изведнъж ми хрумна, че търговците с власт в Пентагона знаеха, че в бастиона на генерал Камбъл се търкаляше едно разпуснато гюлле и името на това гюлле беше Ан. Дали пък не беше това?
Влезе висок мъж, облечен със зелената парадна униформа, с орли на полковник, които бяха отличителните знаци на адютанта на главнокомандващия и с табелка с име, на която беше написано Фаулър.
Той се представи като адютанта на генерал Камбъл. В армията, когато си с униформа, се смята за излишно да се представяш с име и чин, а се предпочита кратко описание на служебното положение, така че хората да преценят дали да имат работа с вас и дали изобщо да ви видят отново.
Ръкувахме се всички наред и полковник Фаулър каза:
— Генералът наистина иска да ви види, но аз бих желал да поговоря с вас първо. Няма ли да седнете?
Седнахме и аз огледах полковник Фаулър. Беше негър и можех да си представя поколенията робовладелци, които са живели тук и които сега сигурно се обръщаха в гробовете си. Във всеки случай Фаулър беше изключително добре обучен, говореше правилно и имаше добри военни маниери. Изглеждаше като идеалния адютант, професия, която беше нещо като комбинация на личен секретар, старши съветник, проводник на генералските заповеди и т.н. Адютантът не прилича на заместник командващия, който също като вицепрезидента на САЩ, няма никакви истински задължения.
Фаулър беше с дълги крака, което би могло да изглежда без значение, но един адютант трябва да има адютантска походка, което означава широки крачки, с които да снове между генерала и подчинените му, за да предава заповеди и доклади. Той не трябва да бяга, така че трябва да си изработи адютантска походка, особено важна на големи паради, където късите дебели крака могат да забавят цялото шоу. Както и да е, Фаулър беше във всяко отношение офицер и джентълмен. За разлика от някои бели офицери, които може да бъдат малко немарливи, като мен, черният офицер, също като офицера жена, трябва да доказва, че е такъв. Интересно е, че негрите и жените все още смятат критериите на белите офицери за свой идеал, макар че в действителност тези критерии и този идеал са били и са само един мит. Но това държи всички нащрек, и следователно е добре. И без друго армията е петдесет процента илюзия.
Полковник Фаулър каза:
— Може да пушите, ако желаете. Нещо за пиене?
— Не, сър — отвърнах аз.
Фаулър потупа няколко пъти с пръсти по облегалките на стола си и започна:
— Това със сигурност е трагедия за генерал и госпожа Камбъл и ние не искаме то да става трагедия за армията.
— Да, сър.
Колкото по-малко кажех, толкова по-добре. Той искаше да говори и продължи:
— Смъртта на капитан Камбъл, която настъпи в гарнизона, в същия гарнизон, където баща й е командир, и по начина по който това се случи, не може да не предизвика сензация.
— Да, сър.
— Мисля, че не е нужно да казвам и на двама ви да не говорите с пресата.
— Разбира се, не.
Фаулър погледна към Синтия:
— Разбирам, че вие сте извършили арест в другия случай на изнасилване. Мислите ли, че има връзка? Може ли да са били двама? Или пък вие да сте хванали не когото трябва?
— Не на въпроса, полковник.
— Но е възможно. Ще го проучите ли?
Явно генералният щаб се е събирал и някой умник го е предложил като възможност или като пожелание, или като официална версия, т.е. наоколо вилнее банда от млади войници, които се слагат на неподозиращите жени офицери. Казах на полковник Фаулър:
— Това няма да мине.
Той присви рамене и отново насочи вниманието си към мен:
— А имате ли някой заподозрян?
— Не, сър.
— Някакви насоки за действие?
— Не в момента.
— Но вие трябва да имате някаква теория, господин Бренер.
— Имам, полковник. Но те са само теории и никоя няма да ви хареса.
Той се наведе напред в стола си, явно недоволен:
— На мен не ми харесва само фактът, че жена офицер е била изнасилена и убита и че престъпникът е на свобода. Няма друго в този случай, което да не ми хареса.
Да се обзаложим ли? Казах:
— Казаха ми, че генералът иска да освободи мен и госпожа Сънхил от този случай.
— Мисля, че това беше първата му реакция. Но той говори с някои хора във Вашингтон и го преосмисли.
