— Да.
— Така че вие и генерал Камбъл знаете, че тя е била вързана, удушена и изнасилена.
— Да. Има ли нещо друго, което би трябвало да знаем?
— Не, сър. Къде мога да ви намеря, когато не сте дежурен?
— Живея в жилищата за офицери в гарнизона. Бетъни Хил. Знаете ли къде се намира?
— Мисля, че да. На юг оттук, по пътя за полигоните.
— Точно така. Телефонният ми номер е в гарнизонния указател.
— Благодаря, полковник.
— Приятен ден, господин Бренер, госпожа Сънхнл.
Той затвори вратата и Синтия и аз се отправихме към колата. Тя ме попита:
— Какво ти е мнението за полковник Фаулър?
— Не толкова високо колкото това на полковник Фаулър.
— Той действително има забележително присъствие. Една част е глупава помпозност, но подозирам, че е толкова хладнокръвен, гъвкав и способен колкото изглежда.
— Това не ни е от голяма полза. Неговата лоялност е към генерала и само към генерала. Неговата съдба и тази на генерала са преплетени и неговата сребърна звезда ще изгрее само когато тази на генерала е във възход.
— С други думи той би излъгал, за да предпази генерала.
— Без колебание. Всъщност той излъга относно обаждането си в дома на Ан Камбъл. Ние бяхме там преди 08.00 и телефонното обаждане вече беше записано.
Синтия кимна:
— Зная. Нещо не е наред около това обаждане.
— Прибави още един заподозрян — казах аз.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
Синтия попита:
— Школата за психооперации?
Моят цивилен часовник показваше шест без десет, наближаваше новият щастлив час.
— Не, остави ме в офицерския клуб.
Отправихме се към офицерския клуб, който е разположен на хълм, далеч от занятията в гарнизона, но достатъчно близо, за да бъде удобен.
Синтия попита:
— Как се справяме засега?
— В лично или в професионално отношение имаш предвид?
— И двете.
— Ами професионално се справям дяволски добре. А ти.
— Питам теб.
— Засега е добре. Ти си истински професионалист. Впечатлен съм.
— Благодаря. А в лично отношение?
— В лично отношение твоята компания ми е приятна.
— И на мен твоята.
След няколко секунди многозначително мълчание, тя смени темата и ме попита:
— Как ти се стори генерал Камбъл?
Замислих се за момент. Много е важно да се прецени реакцията на приятели, членове на семейството и колеги при научаване за смъртта, колкото е възможно по-скоро след настъпването й. Разрешил съм повече от един случай за убийство просто като съм определил кой не е реагирал правилно и съм продължил по тази следа. Казах на Синтия:
— Не изглеждаше така поразен и обхванат от неутешима скръб, както би могло да се очаква от родител, току-що научил за смъртта на свое дете. От друга страна, той си е той.
Тя попита:
— Но кой е той?
— Войник, герой, предводител… Колкото по-високо се качва човек по стълбата на властта, толкова по- сдържан става.
— Може би. — Тя помълча малко и после каза: — Като се има предвид как е умряла Ан Камбъл… Имам предвид как беше намерена… Не вярвам баща й да я е убил.
— Ние не знаем дали е умряла там, където беше намерена, нито дали е умряла облечена или гола. Нещата не винаги са такива каквито изглеждат. Когато убиецът е умен, ти виждаш само това, което той иска да видиш.
— И все пак, Пол, не вярвам, че той би могъл да удуши собствената си дъщеря.
— Не се случва често, но не е и съвсем невероятно. — Добавих: — Ако беше моя дъщеря и знаех за сексуалните й предпочитания, доста бих се ядосал.
— Но не би изпаднал в убийствен гняв по отношение на собствената си дъщеря.
— Не, не бих. Но никога не се знае. Просто определям мотиви.
Спряхме пред офицерския клуб, който както казах е в испански стил, замазан с хоросан. Явно този стил е бил на мода през 1920 година, когато клубът и другите постоянни постройки са били построени, след като Камп Хадли е станал Форт Хадли. Войната, която щяла да сложи край на всички войни, е била спечелена, но някъде скрита в съзнанието на група хора явно е съществувала мисълта, че има нужда от голяма редовна армия за следващата война, която ще сложи край на всички войни и аз имах песимистичното предчувствие, че настоящото съкращаване на въоръжените сили е просто временно състояние на нещата.
Отворих вратата на колата и казах на Синтия:
— Не си облечена подходящо, иначе бих те поканил на вечеря.
— Ами… ще се преоблека, ако желаеш. Освен ако не предпочиташ да вечеряш сам.
— Ще те чакам в грил залата.
Излязох от колата и тя потегли.
Влязох в клуба точно когато по радиоуредбата прозвуча сигналът за вечерна проверка. Намерих канцеларията на секретаря, показах значката си от ЦСО и поисках телефон и телефонен указател. Полковник Чарлс Мур нямаше адрес на територията на гарнизона, така че се обадих в школата за психооперации. Беше малко след шест, но хубавото на армията е, че обикновено някъде има някой на пост. Ние никога не спим. Един дежурен сержант вдигна телефона и ме свърза с канцеларията на полковник Чарлс Мур.
— Психооперации. Говори полковник Чарлс Мур.
— Полковник Мур, обажда се старши подофицер Бренер. Аз съм от „Арми Таймс“.
— О…
— Във връзка със смъртта на капитан Камбъл.
— Да… о, Господи, колко ужасно… истинска трагедия.
— Да, сър. Бихте ли ми казали няколко думи.
— Разбира се. Ами… аз бях командващия офицер на капитан Камбъл.
— Да, сър. Зная това. Полковник, ще ви бъде ли удобно да се срещнем в офицерския клуб сега? Няма да ви задържа повече от десет минути. —
— Ами…
— След около два часа трябва да тръгвам и искам да разменя поне няколко думи с командващия й офицер.
— Разбира се. Къде?
— В грил залата. Облечен съм със син цивилен костюм. Благодаря ви, полковник.
Затворих. Повечето американци знаят, че не е нужно да говорят с полицията, ако не искат, но те някак си се чувстват задължени да говорят с пресата. Да става каквото ще, бях прекарал по-голямата част от деня като Пол Бренер от ЦСО и необходимостта да си служа с измама беше повече, отколкото можех да
