Ето защо иска да ви види.
— Разбирам. Нещо като предварителен разговор преди да ми възложи работа.
— Може би. — Той добави: — Освен ако вие не желаете този случай. Ако не искате, това няма да има отрицателен ефект върху професионалните ви досиета. Всъщност в тях ще бъде включено препоръчително писмо във връзка с първоначалната ви работа по случая. И на двамата ще бъде предложен тридесетдневен отпуск, който ще започне веднага. — Той погледна от мен към Синтия, после пак към мен. — Тогава няма да бъде нужно да се срещате с генерала и двамата ще можете да си тръгнете веднага.
Не лоша сделка, ако си помисли човек. Но трябваше да не мисля за нея. Отвърнах:
— Моят командир, полковник Хелман, възложи този случай на мен и госпожа Сънхил и ние приехме задачата. Така че този въпрос е приключен, полковник.
Той кимна. Не можех съвсем да разбера Фаулър. Зад непроницаемата фасада на адютанта се криеше един много гъвкав изпълнител. И той трябваше да бъде такъв, за да остане на този пост, който по почти всички военни стандарти водеше нагоре. Никога няма да станеш генерал, ако не си служил в щаба на генерал и беше ясно, че полковник Фаулър беше само на няколко крачки от първата си сребърна звезда.
Фаулър изглеждаше потънал в мисли и в стаята настъпи мълчание. Аз, след като казах каквото имах за казване, трябваше да чакам за отговора му. Офицерите от висок чин имат този неприятен навик да оставят дълги паузи и ако неблагоразумните младши офицери се обадят с нещо, което им е хрумнало по-късно, то те биват наказани с леден поглед или забележка. Това беше нещо като засадата във футбола или във войната и макар че не познавах полковник Фаулър много добре, аз познавах неговия тип. Той ме изпробваше, изпитваше нервите и решителността ми, може би да види дали си има работа с някой прекалено ентусиазиран глупак или с човек проницателен като него. Трябва да се признае на Синтия, че тя също остави мълчанието да се проточи.
Накрая той каза:
— Зная защо госпожа Сънхил е тук, във Форд Хадли. Но какво е довело един следовател от специалните части на ЦСО в нашия малък гарнизон?
— Изпълнявах тайна задача. Един от вашите сержанти в оръжейния склад се канеше да започне самостоятелен бизнес. Трябва да затегнете охраната там и трябва да знаете, че ви спестих известни неприятности. — Добавих: — Сигурен съм, че началникът на военната полиция ви е уведомил.
— Наистина го направи. Преди няколко седмици, когато дойдохте тук.
— Значи сте знаели, че съм тук.
— Да, но не и защо сте тук.
— Как мислите, защо полковник Кент ме помоли да се заема със случая, като се има предвид, че никой друг тук не го иска.
Той помисли за малко и после отвърна:
— Ще бъда откровен с вас, полковник Кент не обича много местния началник на ЦСО, майор Бауз. Във всеки случай вашите хора от Фолс Чърч щяха да ви назначат и без друго. Полковник Кент е направил това, което според него е било най-доброто за всички.
— Включително и за полковник Кент. Какъв е проблемът между полковник Кент и майор Бауз?
Той сви рамене.
— Вероятно е просто свързано със сферата на действие.
— Не е ли лично?
— Попитайте тях.
— Ще го направя. — Междувременно попитах полковник Фаулър: — Познавахте ли лично капитан Камбъл?
Той ме погледна за момент и после отвърна:
— Да. Всъщност генералът ме помоли аз да произнеса надгробното слово на погребението й.
— Разбирам. Работил ли сте с генерал Камбъл преди това?
— Да, аз съм с генерал Камбъл откакто беше командир на бронирана дивизия в Германия. Служихме заедно в Залива, а после тук.
— Той ли помоли да бъде изпратен тук?
— Не мисля, че това има някаква връзка със случая.
— Предполагам, че сте познавали Ан Камбъл преди Форт Хадли.
— Да.
— Бихте ли ми казали нещо за характера на вашите взаимоотношения.
Как ли щеше да мине това?
Фаулър се наведе напред в стола си и ме погледна в очите.
— Извинете, господин Бренер. Това разпит ли е?
— Да, сър.
— Да вървя по дяволите!
— Надявам се, че няма да го направите, полковник.
Той се засмя, а после се изправи.
— Е, вие и двамата ще дойдете утре в канцеларията ми и ще можете да питате колкото искате. Уговорете си час предварително. Последвайте ме, моля.
Ние последвахме полковник Фаулър обратно през главното антре, а после към задната част на къщата, откъдето стигнахме до една затворена врата. Полковник Фаулър ни каза:
— Не е нужно да рапортувате, кратки съболезнования, ще ви предложат да седнете. Госпожа Камбъл няма да присъства. Дадоха й успокоителни. Моля по-кратко. Пет минути.
Той почука на вратата, отвори я и влезе вътре, съобщавайки за нас като за старши подофицери Бренер и Сънхил от ЦСО. Прозвуча като телевизионен сериал.
Синтия и аз го последвахме и се озовахме в нещо като кабинет, обзаведен с лъснати до блясък дърво, кожа и месинг. Стаята беше тъмна, завесите дръпнати и единствената светлина идваше от настолната лампа със зелен абажур Зад бюрото беше застанал генерал-лейтенант Джоузеф Камбъл в парадна зелена униформа, чиято предница беше покрита с медали. Първото нещо, което се забелязваше у него, беше, че той е огромен, не просто висок, а с едър кокал, като някой главатар на шотландски клан, от какъвто може би произлизаше, и във връзка с това аз усетих и несъмнената миризма на шотландско уиски в стаята.
Генерал Камбъл подаде ръка на Синтия, която я пое и каза:
— Моите най-искрени съболезнования, сър.
— Благодаря.
Поех ръката му, която беше огромна, предадох му моите съболезнования и добавих:
— Много съжалявам, че трябва да ви обезпокоя в такъв момент.
Като че ли срещата е била моя идея.
— Няма защо — каза той и седна. — Моля седнете.
Ние седнахме в кожени столове, обърнати към бюрото. Проучвах лицето му в сумрака. Главата му беше покрити със снво-руса коса, имаше яркосини очи, груби черти и добре оформена челюст с трапчинка на брадичката. Хубав мъж, по като се изключат очите, красотата на Ан Камбъл вероятно беше дошла от майката.
Когато си при генерал, никога не трябва да говориш, докато не те заговорят, но генералът не говореше. Той гледаше между Синтия и мен, в някаква точка зад нас. Кимна, предполагам на Фаулър, и аз чух как вратата зад нас се затвори, когато полковник Фаулър излезе.
Сега генерал Камбъл погледна Синтия, после мен и се обърна към нас с тих глас, който според това, което знаех от радиото и телевизията, не беше типичен за него.
— Разбирам, че и двамата желаете да работите по тази задача.
Ние и двамата кимнахме и казахме:
— Да, сър.
Той ме погледна.
— Бих ли могъл да ви убедя, че за всички ще бъде по-добре, ако прехвърлите този случай на майор Бауз тук, във Форт Хадли?
— Съжалявам, генерале — отвърнах аз. — Този въпрос излиза извън границите на Форт Хадли и на
