— Е, поне правиш хубаво кафе.
— Върви по дяволите, Пол.
Още едно за мен. Както вече казах, трудно е да улучиш правилния тон и оттенък, когато говориш с някого, когото си виждал гол, с когото си имал интимни отношения, лежал в легло и говорил по цели нощи. Не може да си студен и скован, като че ли това никога не се е случило, но не можеш и да си прекалено фамилиарен, защото това вече не се случва. Наблюдаваш езика си, наблюдаваш и ръцете си. Не пощипваш бузата на другия, нито го потупваш отзад, макар че може би ти се иска. Но пък не отбягваш ръкуване, а и предполагам можеш да сложиш ръка върху рамото на другия или да го мушнеш с пръст в корема както направи Синтия оня път. Наистина трябва да има ръководство за тия работи, или ако няма, то тогава закон, който да забранява на бивши любовници да се приближават на по-малко от тридесет метра. Освен ако, разбира се, не се опитват да започнат отначало. Казах й:
— Винаги съм имал усещането, че нещата между нас останаха неизяснени.
— Винаги съм имала усещането, че ти предпочете да избегнеш сблъсък с моя… моя годеник и си замина. — Тя добави: — Не си струваше да си създаваш неприятности за мен.
— Това е смешно. Той искаше да ме убие. Не е благоразумно да се излагаш на излишни рискове.
— Може би, но някога трябва да се биеш за това, което искаш. Ако наистина го искаш. Не беше ли награждаван за храброст?
Започвах да се дразня малко, тъй като моето мъжество се подлагаше на съмнение. Отвърнах малко ядосано:
— Получих бронзова звезда за храброст, за това че атакувах един шибан хълм, който нито ми беше нужен, нито ми харесваше. Но да вървя по дяволите, ако ще правя представление, за да те развличам. — Добавих: — Още повече, че не си спомням да си ме окуражавала.
Тя отвърна:
— Не бях сигурна кого от двамата исках, така че бях решила да отида с този, който остане жив.
Погледнах я и тя ме погледна и видях, че се усмихва.
— Не си духовита, Синтия.
— Съжалявам — тя ме потупа по коляното — Много ми харесваш, когато се ядосаш.
Не отвърнах и продължихме в мълчание.
Влязохме в покрайнините на гарнизона и видях струпаните бетонни сгради с табела, на която беше написано „Школа на американската армия — психооперации — вход само с пропуск“.
Синтия отбеляза:
— Дали не можем да преровим мястото, след като се видим с генерала?
Погледнах часовника си:
— Ще опитаме.
Да бързам, да бързам. Освен проблема със студените следи, имах усещането, че колкото повече време имаха да обмислят нещата във Форт Хадли, толкова по-вероятно беше да започнат да ми се месят. До седемдесет и два часа базата щеше да е пълна с хора от ФБР и от ЦСО, които щяха да се опитват да съберат точки, да не говорим за тези от средствата за информация, които вече вероятно бяха в Атланта и се опитваха да преценят как да стигнат дотук.
Синтия ме попита:
— Какво ще правим с нещата в мазето й?
— Не, зная. Може би няма да ни трябват. Надявам се, че ще бъде така. Нека да отлежи няколко дена.
— А какво ще стане, ако Ярдли открие стаята?
— Тогава ще бъде негов проблем какво да прави с информацията. Ние видяхме достатъчно, за да добием представа.
— Може би ключът към убиеца й е в тази стая.
Загледах се през страничния прозорец и наблюдавах как гарнизонът се изнизваше край мен. След минута казах:
— В тази стая има достатъчно компрометиращи доказателства, за да провалят кариерата и живота на много хора, включително и живота на родителите й, да не споменаваме за посмъртната репутация на убитата. Мисля, че нищо повече от тази стая не ни е нужно.
— Това Пол Бренер ли е?
— Да, говори Пол Бренер, професионалният офицер от армията. А не Бренер ченгето.
— Добре, разбирам това и ми харесва.
— Разбира се. — И добавих: — Бих направил същото и за теб.
— Благодаря. Но аз нямам нищо за криене.
— Омъжена ли си?
— Не е твоя работа.
— Правилно.
Пристигнахме в официалната резиденция на генерала, наречена Боумънт. Тя представляваше огромна тухлена къща с бели колони и беше разположена сред няколко акра залесена площ на източния край на гарнизона, оазис от магнолии, величествени дъбове, цветни лехи и други такива, заобиколена като от пустиня от военната простота.
Боумънт е реликва отпреди Гражданската война, бившия дом на клана Боумънт, който все още живее в областта. Къщата е избягнала Шермановия поход към морето, тъй като не е била по пътя на бунтовниците, но е била плячкосана и опустошена от изостанали от частите си янки. Местните хора ще ви разкажат, че всички жени от къщата са били изнасилени, но в пътеводителя се казва, че всички Боумънт са бягали няколко крачки пред янките.
Къщата е била експроприирана от окупационните сили на Съюза, за да се използва за генерален щаб, после по някое време е била върната на законните си собственици, после в 1916 продадена заедно с плантацията на федералното правителство, което я нарича Кемп Хадли. Така че по ирония на съдбата тя отново става военна собственост, памуковите полета около къщата стават гарнизон, а останалите сто хиляди акра гори — район за провеждане на учения.
Трудно е да се прецени, доколко историята оказва влияние върху местното население, но в тези краища влиянието предполагам е по-голямо, отколкото би могло да разбере едно хлапе от южен Бостън или момиче от фермите в Айова. Сблъсквам се с това и се мъча да го вземам предвид, когато разсъждавам. Но в крайна сметка, когато някой като мен срещне някой като Ярдли, умовете и душите ни почти напълно се разминават.
Излязохме от колата и Смития каза:
— Краката ми треперят.
— Поразходи се из градината. Аз ще се погрижа за това.
— Ще се оправя.
Изкачихме се по стълбите към оградената с колони веранда и аз позвъних. Хубав млад мъж в униформа отвори вратата. Беше лейтенант и на табелката с името му пишеше Елби. Съобщих:
— Старши подофицери Бренер и Сънхил се явяват при генерал и госпожа Камбъл по нареждане на генерала.
— А, да.
Той огледа неофициалното облекло на Синтия, после отстъпи настрана и ние влязохме. Елби каза:
— Аз съм личният помощник на генерала. Полковник Фаулър, адютантът на генерала, желае да говори с вас.
— Тук съм по нареждане на генерала, за да се видя с генерала.
— Зная, господин Бренер. Моля вижте се първо с полковник Фаулър.
Синтия и аз го последвахме в голямо антре, обзаведено в стила и епохата на къщата, но подозирах, че това не бяха оригиналните мебели от Боумънт, а вещи събирани оттук и оттам, от западналата буржоазия, след като армията е купила мястото. Лейтенант Елби ни въведе в малка стая отпред, нещо като официална чакалня за посетители, в която имаше много места за сядане и нищо друго. Животът на един собственик на плантация, сигурен съм, се различава от живота на съвременен генерал, но това, което беше общо и за двамата, бяха посетителите и големият им брой. Търговците са минавали отзад, благородниците са били
