— Виж какво, дай на местната лаборатория и на мен достъп до тези неща тук и ще считаме, че сме си оправили сметките.
— Ще си помисля, след като лабораторията на ЦСО си свърши работата тук.
— Не си играй с мен, синко.
— И през ум не би ми минало.
— Добре. Ами как ти се струва това — ти ни пускаш тук, а аз ти осигурявам достъп до къщата на починалата, която сега е заключена и охранявана.
— Къщата не ме интересува. — С изключение на мазето. Той имаше коз, за който не знаеше.
— Окей, имам няколко официални досиета за починалата.
Сделката започваше да става по-добра, но казах:
— Ще ги изискам по съдебен ред, ако ми трябват.
Ярдли се обърна към Кент.
— Хитър търговец. — После ми каза: — Имам неща тук — той почука по главата си, която прозвуча доста кухо — неща, които не можеш да изискаш по съдебен ред.
— Познаваше ли починалата?
— По дяволите, да. Ами ти?
— Не съм имал удоволствието. — Получи се двусмислено, може би.
— Познавам и баща й, също така. Ей, виж какво — каза Ярдли и използва този толкова дразнещ израз, — ела в моята канцелария и ще си пораздвижим ченетата.
Като си спомних как бях примамил бедния Далбърт Елкинс да влезе в килията, отвърнах:
— Ако ще говорим, ще го направим в канцеларията на шефа на военната полиция.
Споменаването на титлата на Кент като че ли го въодушеви и той каза:
— Ние всички ще си сътрудничим и ще ползваме заедно досиетата, следите и докладите на криминалния отдел.
Синтия се обади за първи път:
— Разбирам чувствата ви, за това, че сме действали неправилно, но не го приемайте като проява на лично отношение, нито пък като професионална обида. Ако жертвата беше някой друг, ние бихме ви предложили да се включите при обиска на къщата и щяхме да обсъдим най-добрия начин за действие.
Ярдли беше присвил устни като че ли обмисляше това изказване, или се канеше да произнесе „глупости“. Синтия продължи:
— Ние също така се безпокоим, когато наш войник бива арестуван в града за дребно провинение, което би се разминало на някое местно момче.
Освен ако местното момче не беше черно, разбира се. Трай си, Бренер.
— И така — продължи да обяснява Синтия очарователно, — утре ще седнем в удобно за всички време и ще определим добри условия за работа. — И така нататък, и така нататък.
Ярдли кимаше, но си мислеше за друго. Накрая отвърна:
— Звучи ми разумно.
После каза на Кент:
— Благодаря, полковник. Обади ми се вкъщи довечера.
Обърна се към мен и ме потупа по рамото.
— Ти ме изигра, момче. Дължа ти едно.
И той закрачи през дългия хангар с вид на човек, който пак ще дойде.
След като той излезе през служебния вход, Кент ми каза:
— Предупредих те, че ще побеснее.
— На кого му пука — отвърнах аз.
Кент отговори:
— Не искам да започвам мръсен двубой с този тип. Освен това може да окаже голяма помощ. Половината от военния състав живее извън гарнизона, на негова земя, а деветдесет процента от цивилните служители в гарнизона са от Мидлънд. Когато изготвим списък на заподозрените, Ярдли ще ни трябва.
— Може би. Но аз мисля, че всеки заподозрян в някой момент ще попадне на правителствена земя. Ако не, ще го отвлечем.
Кент поклати глава, което като че ли размърда мозъка му и той попита:
— Видя ли се вече с генерала?
— Не. Трябва ли?
— Иска да те види. Незабавно. Вкъщи си е.
— Добре.
Опечалените обикновено имат да мислят за много неща и следователят не би трябвало да е едно от тях. Но един генерал, предполагам, е друг вид човешко същество, и генерал Камбъл, вероятно, изпитваше нужда да ръководи нещата, за да покаже, че все още владее положението. Казах на Кент:
— Току-що видях Кал Сайвър, командващият офицер на криминалния отдел. Ти видя ли го?
— Да — отвърна Кент. — Той като че ли се справя с нещата. Намерил ли е нещо?
— Не още.
— А ти?
— Имам предварителен списък на потенциални заподозрени.
Кент изглеждаше почти стреснат.
— Вече? Кои?
— Ами ти, например.
— Какво? Какво по дяволите говориш, Бренер?
— Заподозрени са всички, които са били в допир със сцената на престъплението или на градската къща. Дактилоскопите ще намерят следи, отпечатъци от обувки или от пръсти на тези хора, а аз няма как да зная дали тези отпечатъци са били оставени преди, по време на, или след престъплението. — Добавих: — Потенциалните заподозрени следователно са: сержант Сент Джон, редник Кейси, която се е отзовала на повикването ти и другите военни полицаи, които са били на мястото, Синтия и аз. Тези заподозрени са малко вероятни, но аз трябва да взема предвид резултатите от дактилоскопичните анализи.
Кент каза:
— Тогава най-добре да започнеш да събираш алибита.
— Добре. Какво е твоето?
— Ами… бях си вкъщи а леглото, когато ми се обади дежурният сержант.
— Ти живееш в гарнизона, нали?
— Да.
— Кога се прибра вкъщи?
— Около полунощ. Вечерях в града, после отидох до службата, работих до късно и след това се прибрах вкъщи.
— Жена ти може ли да потвърди това?
— Ами… не, тя е на гости на родителите си в Охайо.
— Аха.
— О, по дяволите, Пол. Просто върви по дяволите.
— Ей, по-спокойно, полковник.
— Мислиш си, че си забавен, но не си. Няма нищо забавно в това да си правиш шеги с убийство и заподозрени в убийство.
Погледнах го и видях, че беше наистина притеснен.
Той продължи:
— И без друго ще има достатъчно гадости. Достатъчно слухове, шушукане, сочене с пръсти и подозрения. Не е нужно ти да го правиш още по-лошо.
— Добре — казах аз. — Извинявам се. Но предположих, че трима държавни юридически съветници могат да си кажат какво мислят. Нищо, което кажем сега, няма да излезе от този хангар, Бил, и ако разсъждаваме и дори направим няколко идиотски забележки, ние си знаем, че то си остава между нас. О’кей?
Но той не изглеждаше омилостивен и ми се сопна:
