— Полковник Кент беше ли тук?
— Само за няколко минути.
— Какво искаше?
— Същото като теб, но без остроумията. — Добави: — Иска да се видиш с генерала. Получи ли съобщението?
— Не. Добре, Кал, аз съм в сградата на военната полиция. Всички доклади и запитвания идват направо при мен или Синтия, запечатани и надписани „секретно“. Можеш и да се обадиш по телефона или да се отбиеш. Моята секретарка е специалист Бейкър. Не обсъждай този случай с никого, дори и с началника на военната полиция в гарнизона. Ако някой те попита нещо, отпрати го при мен или Синтия. И инструктирай хората си да правят същото. Разбрахме ли се?
Кал кимна, а после попита:
— Дори и полковник Кент?
— Дори и генерала.
— Добре — сви рамене той.
— Хайде да отидем да огледаме полевите тоалетни, а после твоите хора могат да ги обработят.
Докато вървяхме, Синтия попита Кал:
— Кога можеш да предадеш тялото на съдебния лекар за аутопсия?
Кал почеса плешивата си глава:
— Ами… предполагам след три часа.
Тя каза:
— Защо не се обадиш в гарнизонната болница и не повикаш съдебния лекар тук, така че да прегледа тялото на място. После му кажи, че бихме искали спешна аутопсия, дори и ако трябва да остане до късно, и че бихме желали предварителен доклад още тази нощ. Кажи му, че генералът също ще го оцени, и че генералът и госпожа Камбъл биха желали да започнат подготовката по погребението.
Кал кимна:
— Окей.
Синтия изглежда беше започнала да му хваща цаката. Явно примерът ми беше поучителен.
Тримата минахме покрай пейките, по повърхност, покрита с дебела трева, по която не оставаха никакви следи, и сред дърветата, където бяха тоалетните. Кент беше оградил района и ние стъпихме върху жълтата лента, която обозначаваше мястото на престъпление. По-старата барака беше означена „Персонал — мъже“, а по-новата „Персонал — жени“. Думата „персонал“ би могла да се стори излишна на някого, но военният устав забранява краткостта и здравия разум. Влязохме в тоалетната, обозначена за мъже, и аз включих осветлението, като използвах носната си кърпичка.
Подът беше от бетон, стените дървени, а там, където стените се допираха до тавана, имаше прегради. Имаше три умивалника, три тоалетни и три писоара, всички доста чисти. Предположих, че ако някое поделение е имало стрелби предния ден, те не са свършили по-късно от 17.00 часа и са определили наряд за почистване на тоалетната. Всъщност кошчетата за боклук бяха празни, нищо не плуваше в тоалетните и всички седалки бяха вдигнати.
Синтия привлече вниманието ми към един от умивалниците. В него имаше следи от вода и един косъм. Казах на Кал:
— Тук има нещо.
Той се приближи и се наведе над мивката.
— Човешки, от бялата раса, от глава. — Погледна го по-отблизо. — Паднал е, може да е отрязан, но не е изтръгнат. Няма корен. Не е кой знае какъв образец, но може би ще мога да ти дам кръвна група, може би пол, но без корен не бих могъл да определя генетичния код.
— А името на притежателя?
На Кал не му беше забавно. Той огледа тоалетната и каза:
— Това ще бъде следващото по важност, след като приключим там.
— Отвори и сифоните на умивалниците също така.
— Не е нужно да ми казваш.
— Предполагам, че не е.
Отидохме в женската тоалетна, която беше също толкова чиста. Имаше шест тоалетни, и тук тоалетните седалки бяха вдигнати, което беше военна заповед, макар че жените трябваше да ги спускат. Казах на Кал:
— Искам да ми кажеш дали капитан Камбъл е използвала тоалетната.
Той отвърна:
— Ако не друго, бихме могли да установим следа от пот или телесна мазнина върху тоалетната седалка, или кожни клетки в сифона. Ще направя всичко, което е по възможностите ми.
— И не забравяй отпечатъците по и около ключа на лампата.
— Ти забравяш ли да дишаш?
— От време на време.
— Аз не забравям нищо.
— Добре.
Огледахме наоколо, но нямаше никакви очевидни следи, които биха могли да се свържат с жертвата, с престъплението, или с извършителя. Но ако вярваш в теорията за прехвърлянето и обмяната, то мястото вероятно беше пълно с доказателства.
Излязохме на слънце и тръгнахме обратно към пътя. Казах на Кал:
— Не се обиждай, но трябва да ти напомня да изградиш правилна система от доказателства, да надпишеш и документираш всичко, като че ли ще бъдеш подложен на кръстосан разпит от някой жесток защитник, на когото ще му платят само при оправдателна присъда. Ясно ли е?
— Не се тревожи за това. А междувременно ти намери някой заподозрян и ние ще му остържем кожата, ще му източим кръв та, ще му изтръгнем косата и ще го накараме да се изпразни в гумена торбичка, както Синтия накара оня тип вчера.
— Надявам се, че ще има нещо, което да мине за заподозрян.
— Винаги има. А къде са дрехите й, между другото?
— Няма ги. Била е облечена с бойна униформа.
— Другите също. Така че ако намеря влакна от униформа, това няма да означава нищо.
— Да, така е.
— Не е лесно на криминалистите, когато всички носят еднакви дрехи и обувки.
— Вярно. Взе ли отпечатъци от ботушите на всички военни полицаи, които са били на мястото на престъплението.
— Да.
— Включително и от полковник Кент?
— Да.
Стигнахме до пътя и спряхме. Синтия каза:
— Не забравяй, Кал, само ние можем да ти оказваме натиск. Никой друг няма тази власт.
— Чух ви.
Той погледна обратно към тялото и каза:
— Била е много красива. В лабораторията имаме един от онези плакати за набиране на доброволци. — После погледна към Синтия и мен и каза: — Е, късмет.
— На теб също — отвърна Синтия.
Кал Сайвър се обърна и бавно се отправи към тялото. Синтия и аз се качихме в колата й и тя попита:
— Накъде?
— Джордън Фийлд.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
Да бързам, да бързам, да бързам. Колкото по-стар е случаят, толкова по-студена е следата. Колкото по-