студена е следата, толкова по-труден е случаят.
Прехвърляне и обмяна. Официално това се свързва с доказателствения материал на криминалистите, с материални частици и елементи. Но за следователя, разследващ убийство, то може да се свърже с нещо почти метафизично. С помощта на кратки биографии на престъпници и анализи на жестоки престъпления започваш да опознаваш убиеца, без да си го виждал. Като използваш анализ на жертвите и психологическа аутопсия, започваш да научаваш повече за жертвата от това, което другите хора ти казват за нея. Накрая можеш да се досетиш за взаимоотношенията между жертва и убиец и да заключиш, че са били познати, както най-често се случва. Основавайки се на теорията, че е имало емоционално и психологическо прехвърляне и обмяна между мъртвия и убиеца, можеш да започнеш да стесняваш списъка си на заподозрени. От друга страна, бих се зарадвал, ако получех ДНК анализ или отпечатък от пръсти от Кал Сайвър.
Отправихме се на север в посока на главния гарнизон, но завихме наляво, когато стигнахме до знак „Джордън Фийлд“. Казах на Синтия:
— Като се имат предвид фактите, установени от Кал по отношение на колчетата и въжето, мисля, че не е нужно да бъдеш прикована към земята.
Тя отвърна:
— Карл е един типичен кабинетен детектив.
— Вярно.
Сред другите неприятни черти на Карл, беше досадният му навик да предлага блестящи идеи. Седи си там във Фолс Чърч, чете лабораторни анализи и свидетелски показания, разглежда снимки, а после си създава теории и ръководи разследвания. Мъжете и жените, които работят на терена, наистина много обичат това. Карл си въобразява, че е някакъв европейски учен и фактът, че не улучва нищо като че ли не го смущава много.
Но Карл е добър командир. Той ръководи стегнато операциите, не се подмазва на никого и защитава хората си. По този конкретен случай полковник Карл Густав Хелман ще бъде непременно извикан в Пентагона, за да докладва. Застанал вероятно в канцеларията на началника на щаба пред министъра на войната, началника на ФБР, главния военен прокурор и други отбрани шефове с много бронз по пагоните и стомана в очите, той ще обяви:
— Най-добрият ми специалист, старши подофицер Пол Бренер, работи по случая. Той казва, че не се нуждае от външна помощ и ме уверява, че ще приключи случая успешно до няколко дена. Предстои арест.
Прав си, Карл. Най-вероятно моят. Синтия погледна към мен:
— Изглеждаш малко блед.
— Просто съм изморен.
Приближихме Джордън Фийлд, военно летище, което е част от Форт Хадли. По-голямата част от Хадли е открита и хората могат да влизат и излизат когато желаят, но Джордън Фийлд е охраняван район и ние бяхме спрени на портала от един военен полицай.
Той погледна документите за установяване на самоличност на Синтия и попита:
— Вие по убийството ли работите, госпожо?
— Да — отвърна тя. — Това е баща ми.
Полицаят се усмихна.
— Трети хангар, госпожо.
Синтия превключи на скорост, докато карахме към трети хангар. Джордън Фийлд е бил първоначално построен от несъществуващия вече Военен въздушен корпус и прилича на декор за филм от втората световна война. Той е бил прекалено малък, за да бъде трансформиран в новите Въздушни сили след войната, но е много по-голям, отколкото е нужно на армията за малката й авиация, а като район за позициониране на войски е ненужен и излишен. Всъщност, ако целият този военен комплекс, включително Хадли и Джордън, принадлежеше на Дженеръл Мотърс, половината щеше да бъде преместен в. Мексико, а другата половина — затворен. Но армията не прави отчет за приходите и разходите, а крайният продукт — националната отбрана, е някак си абстрактен, също като спокойствието на духа и следователно не се подава на оценка. В действителност обаче, Хадли и Джордан не са нищо повече от правителствени проекти за намиране работа на местната икономика. Това, което бумът на войната създаде, ще бъде поддържано от мирновременните дивиденти.
Върху пистата бяха застанали два хеликоптера и три военни самолета. Продължихме към трети хангар, пред който беше паркирана служебната кола на Кент и синьо-бял Форд с полицейски знаци по него. Всъщност един златен герб на вратата на полицейската кола беше увенчан с думите „Началник на мидлъндската полиция“.
— Това вероятно е колата на Ярдли — каза Синтия. — Работила съм с него веднъж. А ти?
— Не, и нямам намерение да започвам сега.
Влязохме в приличащия на пещера хангар, където първо забелязах едно бяло БМВ 325 с падащ покрив, за което предположих, че е било колата на Ан Камбъл. В дъното на хангара бяха вещите от дома на Ан Камбъл, подредени както предположих, по стаи, а отлепеният мокет беше постлан според плана на градската къща. Като се приближих, забелязах и мебелите от кабинета й. А когато отидохме още по-близо, видях дълга маса, покрита с моментни снимки от къщата и канцеларията й. Имаше няколко военни полицаи по краищата на помещението, там беше и полковник Кент и един мъж с каубойска шапка, който би могъл да бъде, а вероятно и беше шефът на полицията Ярдли. Мъжът беше грамаден, и жълто-кафявият му поплинов костюм се пръскаше по него, лицето му беше червено, което ме караше да се чудя дали е загорял от слънцето, има високо кръвно налягане или е страхотно ядосан.
Ярдли и Кент разговаряха и поглеждаха към Синтия и мен, докато се приближавахме. Накрая Ярдли се обърна и се отправи към мен, докато аз вървях срещу него. Той ме посрещна със следните думи:
— Имаш да ми даваш обяснения за много неща, синко.
Не мислех така и му съобщих:
— Ако сте докосвали нещо или сте се приближавали до нещо, ще ми трябват отпечатъците ви и влакна от дрехите ви.
Ярдли спря на една крачка от мен и ме загледа продължително, а после се засмя:
— Мръсник. — Обърна се към Кент. — Чу ли това?
Кент се усмихна принудено, но не беше щастлив.
Аз продължих:
— Моля имайте предвид, че се намирате във военна част и че аз нося цялата отговорност за случая.
Кент каза с малко закъснение:
— Старшина Ярдли, може ли да ви представя господин Бренер и госпожа Сънхил.
— Можеш — отвърна Ярдли, — но не ми е кой знае колко приятно.
Ярдли, вероятно се сещате, имаше селски акцент, типичен за Джорджия, който най-меко казано ми ходеше по нервите. Мога само да си представя как му звучеше моят акцент от южен Бостън.
Ярдли се обърна към Синтия и с целия си южняшки чар докосна ръба на шапката си.
— Мисля, че сме се срещали, госпожо.
Този човек дали беше наред, или какво? Попитах Ярдли:
— Може ли да ми кажете каква работа имате тук?
Отново се усмихна. Аз като че ли го развеселявах.
— Ами, сега работата ми е да те питам как е попаднало всичко това тук?
Като си спомних доста интелигентния съвет на Карл и тъй като исках този тип да се махне по-скоро, отвърнах:
— Семейството на починалата ме помоли да се погрижа за тези вещи и да ги докарам тук.
Той премисли това за момент и после каза:
— Добре измислено, синко. Изигра ме.
— Благодаря.
Всъщност този тип ми харесваше. Имам слабост към дръвниците.
Ярдли каза:
