няма много за казване.
Синтия попита:
— Как го приеха?
— Смело. Както човек би очаквал от професионален войник и от жена му. Останах само няколко минути, после ги оставих със свещеника.
Попитах:
— Обясни ли им подробно?
— Не. Просто им казах, че Ан е била намерена мъртва на полигона, очевидно убита.
— А той какво каза?
— Той каза: „Тя умря, изпълнявайки дълга си.“ — Кент замълча, а после добави: — Предполагам, че това носи утеха.
— Не му ли съобщи подробности за състоянието й, за възможното й изнасилване?
— Не… Той попита как е умряла и аз отвърнах, че вероятно е била удушена.
— И какво каза той?
— Нищо?
— И ти му даде името и телефонния ми номер?
— Да. Ами той попита дали ЦСО прави всичко възможно. Казах му, че съм се възползвал от присъствието ти тук, и от това на госпожа Сънхил, и че съм ви помолил да поемете случая.
— И той какво каза?
— Той каза, че иска майор Бауз, командващия ЦСО тук, да поеме случая и че вие с госпожа Сънхил се освобождавате от тази отговорност.
— А ти какво каза?
— Не исках да започвам да споря с него за това, но той разбира, че няма думата в този случай.
— Наистина няма.
Синтия попита:
— А как го прие госпожа Камбъл?
Кент отвърна:
— Тя се държеше стоически, но беше пред рухване. Външната показност има голямо значение за генералите и съпругите им, а те и двамата са от старата школа.
— Добре, Бил. От криминалния отдел ще дойдат тук след като се стъмни и ще останат през цялата нощ. Кажи на хората си, че никой друг освен тях не може да влиза тук.
— Добре. — Той добави: — Не забравяй — генералът иска да те види у дома си, колкото се може по- скоро.
— Защо?
— Вероятно за да разбере подробности около смъртта на дъщеря си, да те помоли да инструктираш майор Бауз и да се отстраниш.
— Това ми харесва. Бих могъл да го направя по телефона.
— Всъщност обадиха се от Пентагона. Главният военен прокурор е съгласен с шефа ти, че ти и госпожа Сънхил, като външни лица и с по-голям опит от местните служители на ЦСО, сте най-подходящи за този случай. Това е последно. Би могъл да го кажеш на генерал Камбъл, когато го видиш. И аз ти предлагам да го направиш още сега.
— Сега предпочитам да поговоря с Чарлс Мур.
— Направи изключение, Пол. Първо малко политика.
Погледнах към Синтия и тя кимна.
— Добре, генерал и госпожа Камбъл.
Кент тръгна с нас през хангара.
— Знаеш ли има някаква ирония… Ан имаше един любим израз, нещо като мото, което беше взела от… някакъв философ… Ницше. И той беше:
И добави:
— Сега тя е унищожена.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
Отправихме се към гарнизонното жилище на генерала. Синтия каза:
— Започвам да си представям една измъчена, нещастна, млада жена.
— Намести огледалото си за обратно виждане.
— Престани, Пол.
— Съжалявам.
Трябва да съм задрямал, защото следващото, което си спомням, беше Синтия, която ме мушкаше.
— Чу ли какво казах?
— Да, да престана.
— Казах, че според мен полковник Кент знае повече, отколкото казва.
Изправих се и се прозях.
— Човек може да остане с такова впечатление. Може ли да спрем някъде за едно кафе?
— Не. Кажи ми, Кент наистина ли е сред заподозрените?
— Е, теоретично поне. Не ми хареса, че жена му не е в града и че няма кой да потвърди алибито му. Повечето женени мъже са си в леглото с жена си в ранните утринни часове. Когато жените отсъстват и се случи нещо такова, започваш да се чудиш дали е просто лош късмет или нещо друго.
— А старшият Ярдли?
— Той не е толкова глупав колкото изглежда, нали?
— Не — съгласи се Синтия. — Не е. Работих с него по един случай на изнасилване преди около година, когато се върнах от Европа. Заподозреният беше един войник, а жертвата едно момиче от Мидлънд, така че имах удоволствието да се запозная с него.
— Разбира ли си от работата?
— От дълго време я върши. Както сам ми каза тогава, офицерите и войниците идват и си отиват от Хадли, а той е ченге в Мидлънд от тридесет години и си познава района във и извън гарнизона. Всъщност може да бъде много очарователен, когато иска и е изключително хитър.
— Освен това оставя отпечатъците си там, където подозира, че вече може да ги има.
— Кент също, а и ние.
— Вярно. Но аз зная, че не съм убил Ан Камбъл. Ами ти?
— Аз спях — каза Синтия хладно.
— Сама. Лош късмет. Трябваше да ме поканиш в стаята си. Така и двамата щяхме да имаме алиби.
— Предпочитам да съм заподозряна в убийство.
Пътят беше дълъг, прав и тесен, черен разрез между високите борове, а от нажежения асфалт се надигаха вълни горещ въздух.
— Става ли толкова горещо в Айова?
— Да — отвърна тя, — но е по-сухо.
— Мислила ли си някога да си отидеш вкъщи?
— Понякога. А ти?
— Аз си ходя доста често. Но всеки път намирам, че е останало все по-малко. Южен Бостън се променя.
— Айова си е същата, но аз се промених.
— Достатъчно си млада, за да се измъкнеш и започнеш цивилна кариера.
— Харесва ми това, което правя сега — отвърна тя.
— Прави го в Айова. Включи се в местната полиция. Те биха били щастливи да се възползват от опита ти.
— Последният престъпник там беше намерен умрял от скука преди десет години. В местния полицейски отряд има десет мъже. От мен ще искат да им правя кафе и да се чукам с тях.
